"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 3

 

Част 2

 

Духовете не сънуват. Да сънуваш е привилегия, която имат само хората, поне докато са живи. После просто се връщаш към спомените си. Преживяваш отново добрите и лошите моменти, като страничен наблюдател, без да можеш да им влияеш или променяш, както понякога става в сънищата.

В главата ми изплува онзи изгрев над Рим. Посрещнах го сред група непознати, които до края на нощта, можех да наричам приятели. Имаше тайна организация, за посрещане на изгрева в Колизеума. Научих случайно, от едно момиче, което танцуваше, около мен, докато пеех на един площад. Тя остана за няколко песни, след което се наведе и пусна нещо в шапката, която лежеше на паветата. Мислех си, че ми е оставила банкнота, но намерих сгъната бележка с координати.

Бях изморен, но бях и любопитен. Те ме отведоха до малка уличка срещу най-известната забележителност в Рим. Седнах на една щайга, до кофите за боклук и си затананиках мелодия. Слънцето почти беше залязло и си мислех, че това е някаква шега, когато чух стъпки и момичето влезе в уличката и ми се усмихна. Лицето и беше цялото, обсипано с лунички, а рижавите и къдрици летяха на всички посоки. Тя ме поведе към Колизеума, като отказа да отговори на въпросите, които безуспешно опитвах да и задам, правейки ми знак да мълча. Преведе ме през редица бодливи храсти и вече си мислех, че ще ми направи нещо лошо, когато излязохме на светло.

Бяхме насред Стадиона. И в Центъра му имаше групичка хора, които бяха постелили одеала и кърпи и си говореха развеселено. Запознах се с всички, като не запомних никое от имената, защото бях прекалено въодушевен. Предложиха ми да остана, стига да обещая, че каквото се случи през тази нощ ще си остане на същото място.

Разбира се, че се съгласих. И си изкарах превъзходно. Всеки разказваше по нещо за себе си, а след втората бира не можех да преценя кое е истина и кое измислица. Червенокоската се смееше на шегите ми и описа на другите енергията, която влагах в песните. Никой не поиска да попея и може би, тогава бях благодарен за това.

С настъпването на изгрева, странната групичка започна да се разотива. А бях, от последните, които останаха. Гледах небето, което се обагряше в розово и оранжево и си пожелах времето да спре.

По-късно през деня песните не ми се получаваха. Високите тонове излизаха пискливо, докато ниските бяха твърде дрезгави. Отдадох го на липсата на сън и умората, която започнах да усещам все по-силно по обяд.

Не изчаках, слънцето да залезе, както правех обикновено, а просто прибрах нещата си в раницата и тръгнах към вкъщи. Не ми се качваше на автобус, затова реших, че просто ще повървя. Краката ми се преплитаха и кривях. Преминаващ автомобил ми изсвири с клаксона си, защото бях излязъл почти на платното. Изправих се и се дръпнах към вътрешността на тротоара. Гърбът ми допря желязна ограда. Дишах учестено и зрението беше замъглено.

Виждах цветни петна и после само тъмнина.

Докато не се събудих в проклетата къща.

(Cr)

Премигвам и фиксирам Барбара, която се е надвесила над мен.

- Тук ли спа? – пита ме без да мърда устни, навик който знае, че ненавиждам.

- Да – отвръщам и и развъртам врата си, който се е схванал.

- Писал ли си нещо скоро? – в погледа и чета любопитство, но има и още нещо, което не мога да разчета.

- Снощи – отговарям, обаче се сещам, че това е лъжа, защото снощи слушах онзи албум и танцувах с Виктория… - всъщност, беше предната вечер.

- Разбирам – казва тя и най-сетне се отделя от мен. Слънчевата светлина от прозореца, огрява лицето ми и примигвам раздразнен. Барбара оглежда грамафона. – Май е развален – повдига иглата и се опитва и я поставя отново.

- Дай да видя – изправям се на крака и се плъзвам до масичката.

Отварям го и възкликвам. Защото съм сигурен, че вътре беше онази плоча.

- Имаше… - Барбара ме гледа с големи очи. – Тя… ти ли я изкара? – питам я.

- Дамиано, ти отвори грамофона пред мен, току що. И двамата сме съгласни, че е празен нали?

Преди да и отговоря виждам Томас и Етан, които са облечени с бели ризи  и изглеждат още сънени.

- Добро утро! – изчуруликва от трапезарията Джион, който държи сгъната на четири палачинка, в ръката си и отхапва големи хапки от нея. – Как спахте? – погледът му преминава през всички, но се спира върху мен.

- Чудесно – отвръщам.

- Сладко-сладко - отвръща Томас. А, Етан прави път на Виктория, която ги допълва с дългата си риза и къси панталонки под нея. На главата си, носи сламена шапка, покриваща очите и.

- Нали искате да репетираме, следобеда! – казва им. – За да се случи това, трябва да се върнем до тук, а градчето е много чаровно, както забелязахме на отиване – тя поглежда Етан и той махна неопределено.

- И трябваше да станем с изгрева? – продължава басиста.

- Слънцето изгря преди цели два часа – контрира го тя. – Ако сте готови, нека да тръгваме! – Виктория се усмихва на Барбара, която и отвръща с усмивка и се обръща към Джион. – Сладко от къпини, мед и шоколадови мъфини – изрежда.

- Да, Господи! – момчетата се засмиват. – Благодаря ви, много!

- До скоро! – тя му подава юмрук и чуква своя в нейния.

- Приятно изкарване! – пожелавам им, точно когато тя минава покрай мен.

- Благодаря, Дамиано – отвръща ми Етан.

Оставаме отново тримата и Джион нарушава тишината, която настъпва.

- Време е за репетиция, група! Пу, аз няма да будя Катерина! – казва и се обръща към стълбището. Обаче изпищява, защото тя стои точно зад него.

- Будна съм, ангелче! – той си поема дъх и плюе през рамо. – Спах, превъзходно и съм готова да създавам музика.

Вървя последен в колоната и си опитвам да си внуша, че деня не е започнал толкова зле.

 

Нямам желание да споря с Катерина, затова в следващите часове свирим в нейния извратен ритъм, с изключение с балада, с която загряхме.

Нашите гости се прибират в ранния следобед и питат дали имаме нещо против да репетират във флаето, защото на вън е доста жежко. Разбира се, че нямаме и се събираме на въображаем обяд, в който Барбара измива чиниите, Катерина си пили ноктите, а Джион подрежда безценните продукти, които са му донесли.

- Това ухае, превъзходно! – той размахва бурканче с гъст конфитюр и се опитва да го навре в носа ми. – Опитай!

- Ще се въздържа! – отвръщам, нямам настроение да опитвам харна, от която така или иначе нямам нужда.

- Дай на мен! – казва Катерина и измъква бурканчето от пръстите му.

Днес е изненадващо мила, което е твърде нетипично за нея. Поклащам глава, а Барбара ме стрелва с поглед. Знам какво ми казва той. “ Трябва да си даваме шансове, всички сме в това положение! ” Само, че след онази случка с целувката не искам да давам повече шансове на украинката. При положение, че използва всеки удобен момент да ни дразни…

- Хей, хора! – чувам гласа на Томас. – Можете ли да дойдете за момент?

Правя път на Катерина, която на изхода от кухнята спира и се обръща към мен.

- Захарче, не трябва да забравяш, че ние ще си останем тук, а те ще си тръгнат в един или друг момент – погледа и се впива в мен. След, което ми се усмихва злобно и излиза от стаята.

Първото нещо, което попада в ръцете ми е картонена опаковка, която смачквам ядно. Не трябва да допускам емоциите да вземат връх. Оставам боклука на плота, но ми се струва някак познат. Разгъвам го и съм сигурен, че това е част от обложката на онази плоча. Излизам разярен, но се натъквам на Виктория.

- Хей, имаш ли минутка – пита ме тя и ръката и хваща моята, като ме дръпва обратно в кухнята. – Исках да се извиня за държането ми днес, не биваше да те игнорирам по този начин…

- Мисля, че си го заслужих – отвръщам и и се засмивам.

- Ами, може би – на устните и цъфва усмивка и след секунда чувам звънкия и смях.

- Приятели? – питам и разтварям ръце, защото съм сигурен, че аз съм този, който се нуждае от прегръдка повече, в този момент.

- Приятели – косата и ухае на люляк и през съзнанието ми преминава образа на момичето с луничките, чиито пълфюм беше нежен и с аромат на лавандула. – Да вървим, мисля че ще е добре да се пробваш да посвириш с нас.

 

(Cr)

Китарата ми се отдава, макар че тази на Виктория е електрическа. Всъщност и тримата, заедно с Джион и Барбара се пробваме. Фнацузойката се справя доста по-добре с барабаните на Етан.

- Хей, ако си донеса триъгълника – мога да се включа към вас. – Мисля, че ще ви допълвам! – смее се тя.

- О, аз може да си донеса пианото! – казва Джион и всички избухват в смях. – Или може да се качим горе.

- Дамиано – обръщам се към Виктория, която изрича името ми с някаква, особена нежност или може би така ми се струва. – Ти също свириш на китара, нали?

- Да, ами, аз мога да я сваля-

- Аз ще я взема! - включва се Катерина, която ни наблюдава от втория етаж, след което махва към Виктория. – Искаш ли да видиш как Джион си е подредил мъфините?

Басиската се засмива и качва по стълбите.

- Донесете и моя триъгълник! – казва им Барбара. – Обещавам, че с него не мога да объркам ритъма, казва тя на Етан и му подава палките за барабаните.

- Олеле, тези кексчета са божествени! – казва Томас, облизвайки пръстите си, идвайки от кухнята. – Нали не е проблем, че ги пробвах? – обръща се въпросително към Джион.

Щвейцарецът побелява и го приближавам, страхувайки се да не вземе да изчезне пред гостите ни.

- Дамиано – очите му са огромни. – Кексчетата бяха в кухнята!

Знам, колко пази храната си, но си мисля че няма причина да не я сподели с останалите, при положение, че се вижда колко ги харесва.

- Джион това е просто-

В този момент чувам писък и съзнанието ми опитва да обработи случващото се.

Защото Виктория лети от втория етаж и пада на пода. Чувам звука от чупенето на кости. Разпознавам го, защото съм си чупил пръст като дете.

Катерина отиде горе с нея…

Всичко потъва в мрак.

 

 

 Край на ТРЕТА част!

 

Ами, изненадани сте, предполагам?

Здравейте! Нещата стават малко по-dark, но обещавам, че скоро ще прочетете следващата част и може и да се оправят!

Hasta Pronto!