"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 2

 Част 1

(CR)

Нямам търпение за следващия ден, което не е обичайното състояние на един дух, над който тегне проклятие. И все пак още с първите слънчеви лъчи се чувствам готов на всичко, дори да се сблъскам лице в лице, отново с Катерина.

Първият ни сблъсък беше преди точно седемнадесет седмици. Имаше гръмотевична буря и къщата се тресеше от пороя. Нещо ме спираше и не можех да навържа думите в ред, а да не говорим за цяла песен. Тогава излязох от моят кабинет взел решението да събудя Барбара или Джион. Но се натъкнах на Катерина, която беше излязла навън.

Светкавиците я осветяваха, а тя беше цялата мокра, но това не я спираше да стои стъпила в пръстта в двора. Вратата на къщата зееше широко отворена, а аз не можех да помръдна. Защото през всичките тези години, никой от нас не беше успявал да излизе навън.

Да, бяхме опитвали, разбира се. Сам бях разбрал границите на проклятието по трудния начин. Първият път, когато прекрачих прага на къщата беше, веднага след като се събудих. Беше инстинктивно. И припаднах, заради силната болка, която прониза гърлото ми. Бях изгубил гласа си. Не можех да говоря в следващите десет дни. След онази, първа нощ, опитах да напусна къщата още четири пъти. Докато изгубих способността си да пея. Можех да шепна, след което и да говоря. Имах песните и звуците в главата си, но гласа ми отказваше. В началото на третия месец от моето пребиваване, в един ден в началото на август, в къщата пристигна Барбара. След половин година пристигна и Джион.

Установихме, че всички сме прокълнати и никой не може да напусне това място или да пее. А именно пеенето ни свързваше, защото в миналите си животи, всеки от нас живееше с него.

Разбирахме се добре и свикнахме да живеем заедно. Докато една вечер, когато имаше пълнолуние и луната блестеше толкова силно, че дебелите завеси не вършеха никаква работа, в къщата стъпи и Катерина.

Всеки от нас беше опитвал да излезе, като всеки път губеше съзнание и гласа си за определен период от време. И винаги се връщаше в къщата с гръм и трясък, през входната врата.

Затова, когато видях Катерина през онази нощ, не знаех дали да се отдръпна или да и извикам. Знаех, че всеки момент тя ще се стовари вътре и ще има нужда от помощ.

Само че минутите минаваха и тя продължаваше да стои навън.

- Не е ли удивително – каза тя с глас, който сякаш не беше нейния и се обърна с лице към мен.

След което бавно се приближи към мен. Чувствах краката си залепнали за камъка. Тя се изравни с мен и повдигна главата ми. Притворих очи, защото излъчваше някакво странно сияние, което ме заслепяваше. Катерина докосна бузата ми с нокът и усетих ужасен студ. След, което просто повдигна главата ми и ме целуна.

(Cr.)

Трябваше ми повече от година, за да си възстановя спомените от онази нощ. Тя се беше опитала да ме издърпа навън, а аз се съпротивлявах, защото усещах, че губя частица от себе си с всяко движение.

Катерина ме избягваше от този ден и аз също гледах да не влизам в пряк контакт с нея.

Барбара и Джион разбраха за нейната способност да излиза, което я направи още по-отдръпната. Не ми харесва идеята, че тя е по-различна от нас. Които сме достатъчно различни…

- Някой се е събудил рано днес – казва ми Джион, който върви с един тиган в ръка и подхвърля няколко яйца във въздуха.

- Те, станаха ли вече? – питам го аз, като примигвам, за да се съсредоточа върху днешния ден.

- Да, даже закусиха – той се усмихва щастливо и тигана полита и съдържанието на му се разтича по пода. – И Вик, питаше за теб.

- Така ли? – не мога да скрия любопитството си и си спечелвам пронизващ поглед, след който усмивката му помръква.

- Попита, дали би искал да попееш и да се пробваш за вокалист в тяхната група – въздъхвам и той съчуствително ме потупва по рамото. – Името им е нещо свързано с лунната светлина. Колко подходящо-

- Господа – прекъсва го Барбара. – Мисля, че имаме репетиция, точно… сега. – казва и се завърта на високите си токчета и поема към втория етаж.

- По-добре да вървим – махвам на къдрокоското по посока към стълбището.

Разбрали сме се, да се опитаме да си създадем нещо като група поне за пред новодошлите. Швейцарецът свири на пиано, а аз се справям с китарата. Барбара е била соло-вокал, обаче е съпричастна и, когато се събираме в спалнята на Джион, която е огромна и доста добре осветена, тя ни се усмихва широко и ни показва триъгълника в ръката си!

- Да започваме! – казва и лекичко го удря с пръчицата.

- Доста е грубо, да започнете без дори, да сте ми съобщили, че ще си създавате група – Катерина влиза в стаята и не си прави труда да стъпва по пода, а лети на около половин метър от него, а в ръката си държи дайре.

- Не сме искали да те засегнем… - подема Джион, в момента, в който аз изстрелвам първите си наистина изпълнени с гняв думи към нея след онази нощ.

- Не, че ти някога искаш да правим нещо заедно! Всъщност някой може ли да назове случай, когато не си се отделяла да скитосваш или да си дала предложение, което да засяга някой друг освен собствената ти персона? – млъквам и я поглеждам с яд.

- Не е моя вината, че вие не можете да излезете, дори и в двора – казва преспокойно и издрънчава с дайрето си. Бесен съм, защото всички сме в това положение и няма никакво право да говори за вина, при положение, че може да си стои  по цяла нощ в гората, около къщата.

Отварям уста, но Джион засвирва на пианото и тримата се обръщаме към него.

- Гостите ни, свирят прекрасно. Нека да се опитаме, да ги сме поне на една десета, толкова успешни, колкото тях. – той плъзга пръстите си по пианото и кимва на Барбара. – Ти си.

 

Целият ден преминава в свирене. Нямаме други сериозни спречквания, отнасящи се до самите нас. Единственият проблем е, че имаме различни разбирания музиката и звученето и. Барбара и Джион предпочитат баладите, аз си падам по рока, а Катерина се опитва да се наложи с някакви бързи преминавания между високи и ниски звуци и твърде крещяща музика.

- Почивка – обявява Барбара и тримата и хвърляме развеселени погледи. – Вечеря, слънцето почти залезе – натъртва и внимателно оставя своя музикален инструмент на един скрин, а от най-долното чекмедже изважда бутилка червено вино.

- Хей, това са си моите запаси! – протестира Джион, знаейки за зависимостта на французойката към тази напитка.

- Ще ми е нужна за вечерята – отвръща тя невъзмотимо тръгва към вратата водеща към коридора и стълбите. Швейцарецът я следва с подскоци.

- Е, не беше толкова зле – казвам и се обръщам към Катерина, която не казва нищо, а просто полита към тавана, който е нейното владение.

Слизам и почти преминавам през шантавото ми семейство, което се е спряло пред трапезарията на първия етаж.

- Здравей, Дамиано! – поздравява ме Етан.

- Решихме, тази вечер ние да сготвим – казва  Томас, който сервира чинии, които ухаят божествено.

- Намерихме паста и доматено пюре, а момчетата винаги си носят пармезан на прах – продължава Виктория, която разсипва ястието в съдовете. – надяваме се, че не е проблем. Можем да оправим сметките още тази вечер или, когато си тръгваме? – пита тя, като гледа мен.

- Ами, не е нужно да се случи днес. Всъщност, ако искате утре може да отскочите до градчето и да понапазарите…

- С удоволствие! – тя ми се усмихва широко и прави знак към подредената маса. – Заповядайте на вечеря!

Оказва се, че и те са фенове на рока, също като мен. А за щастие къщата е препълнена с плочи и имаме истински грамофон, който е малко прашасал, защото не сме го ползвали от известно време, но тази вечер влиза отново в употреба. Местим се в антрето и започва истински празник.

Барбара и Джион се оттеглят след края на първата плоча, който е избрана от Томас. След, което е ред на Етан и той пуска доста тежък рок на, който четиримата танцуваме като бесни. От много време не съм се забавлявал така. И през този час съм наистина щастлив.

- Мой ред е! – казва Виктория.

- Ох, нали утре искаш да разглеждаме града! – отговаря и Етан.

- Ще имаме целия ден!
- Целия преди обед. Нали трябва и да репетираме! – контрира Томас.

- Ами лягайте си тогава, деца такива! – тя се разсмива и се свива, защото те я наобикалят и започват да я гъделичкат.

- Лека нощ, дами! – казва Етан и ни се покланя театрално, а аз се изкисквам.

- Събуди ми, ако ти досажда – прошепва ми Томас и кимва към Виктория, която им е обърнала гръб и се е вложила цялото си внимание върху купчините плочи по пода, избирайки коя да пусне.

- Избра ли си? – питам я и клякам до нея.

- Мисля, че да – тя се обръща с блеснали очи към мен, държаща в ръцете си плоча, чиито заглавие успешно скрива.

- Нека чуем – подканям я аз и тя наглася грамофона.

Зазвучава класическа китара, след което рок, примесен с кънтри. Насочвам въображаем пистолет във въздуха и започвам да танцувам.

Тъкмо свиквам напълно си ритъма, когато тя спира грамофона и изважда нова плоча, която е отделила преди това. В тази музика се усещат доста ударните инструменти. Не минава много време преди, тя отново да смени ритъма. Двамата стоим седнали един до друг, до масичката и попиваме нотите.

В един момент Виктория, спира грамофона и се обръща към мен.

- Не мога да избера нищо, извинявай – казва и преди да имам шанс да и кажа, че няма нужда от извинение, защото аз имам цели седмици, в които не мога да реша какво ми се слуша, тя добавя – може би е от самата мен.

- Мисля си, че това е напълно нормално – тя се усмихва леко и прибира кичур коса зад ухото си. – Позволи ми аз да ти пусна нещо.

- Разбира се, тя се отмества и се изправя, за да се разтегне, защото се е схванала.

Поглеждам купчинката на пода, и я разравям, защото търся конкретна плоча. Не съм я слушал, откакто намерих грамофона. Беше пъхната в него и си изплаках очите, примирявайки се със ситуацията, в която се намирах. Най-сетне я виждам. Обложката е захабена и не се чете почти нищо. Но плочата е здрава и скоро в огромното антре зазвучава нежна балада на италиански.

- Тази песен… – очите на Виктория се напълват със сълзи.

- Да танцуваме? – подавам и ръка и тя я поема и аз я прегръщам през кръста.

- Красив е – казва и знам, че говори за гласа, който пее за свободата да обичаш.

- Затвори очи – прошепвам в ухото и тя и, тя ме поглежда вдигайки вежди.

- Ужасна съм в тези неща… - шепти в отговор.

- Моля те, Вики! – и тя го прави. – А сега, искам да стъпиш върху моите стъпала. Точно така, не се тревожи. – допирам буза до нейната.

След това, внимателно се повдигам на пръсти, след което политам, завъртайки се в кръг.

- Все едно летим! – възкликва тя.

- Музиката действа така – отвръщам и.

В края на песента се спускам и краката и докосват пода.

- Беше вълшебно! – казва, отваряйки очите си, които са по-ярки от звезди.

Мога да се наведа и да я целуна. И знам, че тя ще ми отвърне.

Но тази дума ме пронизва. Проклятията наистина са вълшебни, но се случват. И, аз съм прокълнат.

- За мен беше удоволствие – виждам разочарованието в очите и, което бързо се смесва със срам. Не искам да се чувства зле, заради постъпката ми. - Време е за сън - правя крачка назад и целувам ръката и.

- Лека нощ, Дамиано – улавям дрезгавостта в гласа и, а тя просто ми се усмихва, отново и отива към спалнята си.

Никога името ми не е звучало толкова истинско, откакто започна тази история. И това е първото разкритие, от което ме заболява наистина силно.

 

 

Край на втора част!

 

 

         Здравейте, приятели!

        Отлично знам накъде върви тази история и искрено се надявам да ви харесва! (Можете да ми оставите мнение в коментарите или да ми пишете на лично съобщение, за мен е важно)!

         Имате ли идея как ще се развият нещата? ^^

 

До скоро!

 

 

Credit for this amazing art!