"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 1

 

Във вените ми има повече музика, отколкото кръв. Тя ме изпълва, заедно с всяко ъгълче на къщата. Прекарал съм толкова много време тук и отлично познавам, всеки един глас и нота.

Обаче, тази музика идва някъде от двора и се чува само инструментал. Долавям китара и тупане, по нещо, направено от метал.

- Какво мислиш? – питам Катерина, която наблюдава от прозореца, скръстила ръце пред гърдите си.

- Заплаха – тя ме прогаря с поглед и почти минава през мен.

- Трима са – отговаря услужливо Джион, който е седнал на перваза на друг прозорец. – Две момчета и едно момиче. Хубави са – усмихва се.

- Пушиш, приятелю – казвам му и той елегантно се отмества от слънчевата светлина, която го кара да губи цвета си, а също и при допир с него създава наситен дим.

- Ще отида да потърся Барбара – отвръща ми Джион.

- Мисля, че е в Балната зала – той ме разминава, а аз най-сетне хвърлям поглед навън.

Две момчета, едното е с вързана на апашка тъмна коса и държащо няколко кенчета в ръце, а другото е с пепеляворуса и държи китара и сноп кабели. Момичето също държи китара и свири, потропвайки ритмично с крак. Никак не е лошо, като за начинаещ музикант, минава ми през ума, точно когато тя вдига поглед и очите и срещат моите.

 

Отдръпвам се рязко и изсъсквам, защото Барбара стои на крачка от мен.

- По дяволите, какво правиш? – питам я.

- Те ще донесат неприятности – просто отвръща тя и дръпва дебелото перде, което скрива ярката светлина.

- Не мисля, че ни видяха – казвам, но безпогрешно мога да разпозная звука от отварянето на тежката, метална врата.

Скърцането на бравата издава ужасен стържещ звук, който ми припомня за деня или по-точно нощта, в която се озовах в тази проклета къща. Чувал съм този ужасен звук още три пъти, съответно, когато Барбара, Джион и Катерина прекрачиха прага и.

- Ехо, има ли някой тук? – чувам ясен момчешки глас, идващ от флаето.

- Това не е добра идея – прошепва в ухото ми Барбара и се оттегля към втория етаж, който е нейна територия.

Усмихвам се, приглаждам косата си и се отправям към гласовете, като успешно долавям италиански. Родният ми език.

- Здравейте! – оглеждам ги и момчетата се свиват леко, докато момичето не трепва от погледа ми. – Казвам се Дамиано! Какво ви води насам?

- Аз съм Етан, приятно ми е – казва тъмнокоското и ми подава ръка. Настъпва неловка тишина, която той опитва да прикрие, като прочиства гърлото си, докато аз се правя, че не забелязвам ръката му. – Това са Томас и Виктория – другото момче ми кимва приятелски, докато момичето не отделя очи от мен. – Ние сме музиканти и търсим място, където да се упражняваме. Попаднахме на обява и дойдохме тук. Мислехме, че ще можем да наемем цялата къща, но ъ… , явно вие също се тук. – той се почесва по главата и отново настава мълчание.

Чудя се как да изляза от тази ситуация, докато от горните етажи се чува ужасна шумотевица. Вероятно Катерина, преподрежда. Отново.

- Ама, Дамиано! – чувам името си и се обръщам машинално. – Къде са ти обноските? – Барбара върви спокойно към новодошлите и им се усмихва. – Добре дошли! Аз съм Барбара, приятно ми е да се запознаем! – тя подава ръка първо на Виктория, а след това и на момчетата. – Ние пристигнахме онзи ден и все още разопаковаме! Също се занимаваме с музика и усърдно репетираме за бъдещите ни изяви – обяснява им, докато отгоре се чуват ужасно фалшиви симфонии от пианото на Джион. – Е, опитваме се, знаете как е. Всеки си търси вдъхновението! – Томас се засмива. – Та, елате да си оставите багажите и после можете да използвате хубавото време, за да порепетирате, докато ние подготвим вечерята и поизчистим, защото за да бъдем честни, доста сме се разхвърляли, тук. – тя ме посочва с глава. – после можем да вечеряме заедно и да обсъдим подробностите.

- Ами, благодарим! – казва Виктория и поема след Барбара, която не пропуска да ми хвърли сериозен поглед преди да ги поведе към една от спалните на първия етаж, която винаги държим чиста за всеки случай.

 

 

- Е, става все по-забавно! – Джион не спира да подхвърля парцала, с който бърше праха, по мебелите.

- Да, вечерята ще е особено интересна! – отвръщам, вдигайки глава от пода, който не е бил чистен от векове. – Напомни ми защо оставихме, Катерина да направи вечерята?

- О, Барбара ще я държи под око, сигурен съм!

- Тя може да ги отрови! – казвам и това го разсмива. Отлично знае, че съм прав и все пак мятам стирката по него. Джион прави елегантно завъртане и стирката се удря в стената.

- Само, ако реши – отговаря ми. – Какво става между вас двамата? – не си правя труда да отговоря, а вместо това се изправям на крака и отивам да си взема стиркката, която е успяла да изпръска някога бялата стена и доста голямо сиво петно, стои на височината на една паяжина с размера на дланта ми. Обирам я с парцала и фиксирам Джион, който подскача към тавана, без да докосва сменените от по-рано завивки.

- Не можем да правим това – напомням му. Той кръстосва крака във въздуха и застава с главата надолу. – Това също.

- Значи, ще се правим на хора, макар че не сме! Страхотно, определено ще бъде много забавно!

Пускам стирката и тя се прекатурва и цопва на пода. Излизам от стаята и се отправям към моята, която всъщност представлява квадратен кабинет без прозорци. Проблемът с проклятията е, че изведнъж се озоваваш в ситуация, с която не знаеш как да се справяш. И, с времето просто свикваш.

Само че, отново чувам акордите и музиката. Тримата новодошли са се разположили под сянката на стария кестен и свирят толкова прекрасно.

Единственото, което им липсва е глас.

Приисква ми се да запея, но в момента, в който отварям уста, пареща болка се разпространява из гърлото ми, надолу към гърдите. Кашлям, докато не изкарам всичко. Оставям превит на колене и все пак една мисъл остава в съзнанието ми. До сега не съм имал смелостта да я оставя да пусне корени. Защото тук не расте почти нищо. Дори и идеите. Те се разбиват на пух и прах, също както и надеждите ни някога да се отървем от тази проклета къща.

И все пак, какво ако Съдбата е решила да ни даде този шанс? И новодошлите могат да ни помогнат по някакъв начин?

 

 

Старателно се подготвихме за тази вечеря. Решихме да се разположим в трапезарията, която е на първия етаж и се намира близо до спалните на новите ни съквартиранти. Барбара наистина е магьосница в кухнята и успя да направи чудеса с оскъдните продукти, с които разполагаме. Крем супа, задушено месо и френска селска торта – нейн специалитет, който правеше през първите години, когато все още отбелязвахме рождените си дни.

- Да ви е сладко! – тя се усмихва на гостите и ги приканва да подадат чиниите си на Джион, който и помага със сервирането.

Разбрали сме се да се представим за група приятели, които са наели къщата за цялото лято, като се надяваме, че това е достатъчно дълъг период и нашите гости ще искат да останат за по-кратко.

- Занимаваме се с музика откакто се помним – продължава Джион.

- Така си е, това е единственото нещо, което си е нашето нещо! – подкрепям го аз и всички кимват в съгласие.

- Много е вкусно! – похвалват ястията нашите гости. А, Барбара сияе от искрена радост, понеже никой от нас не изпитва нуждата да яде и във времето сме загубили тази традиция, да се храним заедно.

Всъщност къщата ни идва малка, особено от както сме четиримата и избягваме да се засичаме. Катерина, държи тавана, докато Джион и Барбара споделят втория етаж. И двамата знаят френски и понякога прекарват цели дни в това да спорят за нещо на родния им език. Добре че, швейцарецът говори и италиански, та се разбираме перфектно и с него.

Катерина е украинка и за всичкото време, в което сме тук така и не пожела да научи някой от нашите родни езици, за разлика от Барбара, която знае още и немски. Така че, основно се разбираме на английски с нея. Когато на нея изобщо и се говори.

- Значи си италианец, Дамиано? – обръща се към мен Етан.

- Точно така! От коя част на Италия сте вие? – контрирам с въпрос и пъхвам, внимателно отрязано парченце месо в устата си.

- От Рим – отговаря ми Томас.

- Вечният град – възкликва Барбара, а аз пропадам в черна дупка, защото в главата ми се появяват спомени за едни живот, който почти съм забравил.

- Добре ли си? – пита Виктория и въпреки силната болка в главата регистрирам две неща. Че пръстите и докосват коляното ми и, че наистина ги чувствам.

- Да, просто ми трябва малко въздух. – Барбара скрива въздишката си в ръка, а Джион ми кимва. – Извинете ме! – казвам и почти се затичвам към изхода на трапезарията, където се разминавам с Катерина, чиито очи ми хвърлят гневен поглед.

- О, Катерина, не те изчакахме, обаче, скъпа изглеждаш невероятно! – чувам да казва Джион, преди да се отдалеча от тях.

Затварям се в кабинета ми, който е пълен с книги и изписани листи с песни. Разбутвам една купчина и хващам перото. Отварям мастилницата, като мастилото ме опръсква в лицето. Само че това в момента няма никакво значение. Изпадам в транс, докато пиша поредната песен, която няма да изпея. Пиша, докато болката не отшуми и не запълня дългия лист и от двете страни.

Станало е ужасно късно, не че за нас духовете, това има значение. Само че сега е различно. Внимателно отварям вратата и пристъпвам на пръсти в коридора. Минавам покрай трапезарията и виждам няколко петна от вино, останали по бялата покривка. Стигам до антрето, но нямам сили да отворя вратата и да се доближа до нощта. Затова просто сядам на пода и прегръщам коленете си с ръце.

Не знам колко време е минало, когато ушите ми долавят тихи стъпки.

Обръщам се през рамо и виждам Виктория, която върви боса, облякла широка раирана пижама. Тя сяда до мен и опира гръб в моя. Може би, ако остана неподвижен в един момент, тя ще спре да ме вижда и ще ме забрави. Дали, обаче искам това?

- Защо не спиш? – усещам се, че я питам.

- Аз, просто не мога… - тя млъква. – Мислиш ли, че е странно? – пита.

- Не – отвръщам и никой не намира какво друго да каже. Затова мълчим. И все пак, мога да бъда честен пред себе си. И мога да опитам да бъда честен и пред нея. – Всеки се бори със своите демони.

- Някои са доста упорити.

- Нямаш си на идея – засмивам се и тя също ми отвръща, след което отпуска глава и след малко започвам да чувам ритмичното и дишане.

Ако времето може да спре и проклятието да приключи, този момент би бил добър. Разбира се, проклятията никога не се съобразяват с нас. Вместо това, чувам хлопането на чехли и Томас ми махва с ръка, докато се приближава.

- Тя има проблеми със съня – казва, докато вдига момичето на ръце,  а аз кимвам в отговор. – Лека нощ – добавя и я отнася към спалнята, която делят тримата.

Затварям очи и започвам да броя на ум. След, което оставям съзнанието ми да си почине за малко.

Дори и духовете се нуждаят от почивка от време на време.

Край на първа част!

 

Ще се радвам, ако ви е харесала историята, да ми споделите мнение!

         До скоро, приятели!

Credit for this amazing art!