"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 4

 

Всичко потъва в мрак. И после отварям очи и фокусирам пода, който се люлее. Вдигам глава и погледа ми засича руси коси, а нещо червено се стича към мен. Пръстите ми се потапят в течността, която е лепкава и студена. Оглеждам дланите си и отскачам, изправяйки се на крака.

Ако не бях дух щях да съм повърнал. Чувам ужасяващ звук и нещо тежко полита и се приземява с трясъка центъра на помещението. Пиано.

- Те изчезват, Барбара! – казва познат писклив глас и се озъртам нагоре, виждайки Джион който лети надолу.

- Може би така е по-добре за тях – думите на французойката са почти като шепот. Та стои в единия ъгъл, вдясно от мен. По стената зад нея се виждат пукнатини.

Премигвам няколко пъти и се стрелвам към Виктория. На крачка съм от нея, протегнал окървавените си ръце, но тя просто не е там. Озъртам се объркано, но не виждам и никой от момчетата. Затова пък Катерина лежи,  в началото на стълбището, а зад нея стената липсва. Последните слънчеви лъчи се промъкват през дупката с човешки размери.

- Дали е добре? – Джион и аз прелитам към нея. – Искам да кажа, дали е жива! – той се изпречва на пътя ми.

- Веднага се махнете оттам! - крещи Барбара, но ярката светлина ме заслепява и някаква сила ме натиска към пода, опитвайки се да ме зарине в камъка.

(I saved this picture some days ago and I cant find it again, so credit to the artist)

- Мислиш, че след като си виновен за всичко това, ще имаш шанс за щастие? – Катерина се разсмива и този смях стърже по тъпанчетата ми. – Мислиш, че ще ти го позволя? – Тъмни сенки ме удрят през лицето. – След като съсипа живота ми? – Тя се спуска към мен, събрала целия мрак от всички нощи.

Ноктите и могат да извадят очите ми, но съумявам да се претърколя на една страна и да ги измъкна.

- Ти я блъсна! – крещя в отговор. – Къде са те? – оглеждам флаето, като избягвам кинжалите летящи към мен. Сякаш са направени от чист мрак, защото с всеки, който се забива, независимо къде, в къщата става по-тъмно.

- Дамиано – чувам името си и се завъртам с надежда, но виждам само Барбара, която поема ръката на Джион и се изправя. – Тук сме само ние. Ти изпя тон, който ни изхвърли и ни прехвърли тук.

- Къде е това, тук? – питам я, а Катерина успява да забие кинжал в крака ми и изревавам от болка.

- Мястото е същото, но сме само духовете-

- И трябва да победим мрака – довършва Джион. – преди да е паднала нощта.

- Не разбирам! – казвам, а болката е толкова силна и над очите ми запчват да се спускат черни петна.

Мисля си, за всичките години, прекарани тук, за гостите ни, които дойдоха тук и не ни отхвърлиха. Защото не са първите, които идват, но бяха първите, които останаха. Мисля си за очите на Виктория, които блестяха толкова ярки след онзи танц.

И събирам сили да отворя очи.

Катерина стои надвесена над мен и е толкова ужасяваща, защото не мога да различа нищо човешко в нея.

- Дамиано – този път е Джион. – Направи каквото е нужно! И помни, ще имаш само един шанс!

След, което Катерина протяга ръка и докосва бузата ми. Очаквам пръстите и да са студени, но усещам топлина. Която ме изгаря изцяло.

 

Имало едно време, което обичало да пее по улиците на Рим.

То посрещнало един изгрев и си пожелало, този момент никога да не приключва.

По същото време, само че далеч на изток, едно момиче си пожелало да умре, пеейки любимата си песен.

Друго момче си пожелало всички, да бъдат толкова самотни, колкото то.

А друго момиче си пожелало нощта да продължи, докато слънцето не изгрее от запад.

 

Първото нещо, което усещам е гласа, който иска да излезе от гърлото ми. И запявам.

Думите идват сами в съзнанието ми, макар че никога не съм ги навързвал по този начин. Но песента се излива, толкова сладка и жива!

Изпълва празните пространства и кара въздуха да вибрира.

Толкова е хубаво!

Не съм се чувствал толкова пълен от…

Звук.

Не е глас. А нота. После още една. И още една. Пианото свири. Макар, че няма никой пред него.

И после глас. По-висок. И толкова мелодичен. Красив глас, който, абче ме заглушава. Затова запявам още по-силно, но този път една от хилядите песни, които съм написал през тези години. Усещам натиск в главата ми, сякаш някой се опитва да ме пренастрои. Но, се съсредоточавам и  отпускам гласа си.

- Трябва да ме победиш! – изпято е нежно, като милувка. Но, достига до мен.

Виждам Джион, който се е превърнал в черна сянка, обсипана със сребро. Мярвам собственото си отражение, в един кинжал, който се е близо до крака ми и е опръскан с кръв. Черна сянка, със няколко ситни, почти незабележими златни точици.

CR

Насочвам песента си срещу него, но той събира нотите и всички гласни букви и оформя щит, около себе си. Песента продължава да се лее от тялото му.

- Трябва да ме победиш, а после да победиш и нея – казва той и запраща нежната мелодия към мен. Тя се сблъсква с шума в главата ми и губя равновесие. Виждам, че няколко от златните точици загасват.

- Как – питам себе си, но шумът става още по-оглушителен. Главата ми ще се пръсне и пеенето ми става фалшиво. – Млъкни! – опитвам се да си поема въздух и да успокоя съзнанието си.

Ушите ми кървят, заради шума, който замъглява и зрението ми. Докосвам кръвта и там, където тя се опира в ръката ми, кожата ми връща нормалния си цвят, а самата течност изсветлява.

Докато песента ми се опитва да пробие щита нещо, преминава през накъсаните ми мисли, които се борят със звука и огъня в мен. Не е идея, а мимолетен спомен, от времето, когато бях човек.

 

- Искаш ли да опиташ? – подавам китарата на червенокоската.

- Не искам да се излагам – тя са засмива и прикрива усмивката си с ръце.

Хващам ръката и и оглеждам дългите и, изящни пръсти.

- Тези ръце са създадени за музикант – казвам без да свалям поглед от лицето и.

- Искам ли да ти кажа една тайна? – пита и се навежда към мен. Опира устни до ухото ми и прошепва. – Понякога се упражнявам на старото пиано на баба.

- Марлена! – някой я извиква по име…

 

И споменът изчезва, също толкова внезапно, колкото и се е появил. Но аз знам какво трябва да направя. Поемам си дълбоко дъх, прекъсвайки накъсаните ми опити за песен и запявам с ясен глас и насочвам цялата ми останала енергия към бялото пиано.

Песента на Джион секва и музикалният инструмент се разпада на малки, сребърни снежинки, които успокояват болката в главата ми.

Търся с очи, Барбара. Защото тя ми каза, че ще имам един шанс и не искам да го пропилея.

Една чисто черна сянка, се отделя и скрива дупката в стената, от която почти е изгряла нощта.

- А сега, какво? – питам я.

- Всички ни е страх от смъртта – отвръща тя. – Дори и нея – казва сочейки ме с пръст.

- Катерина е в мен? – въпросът е глупав, защото истината е, че го знаех през цялото време, докато пеех.

Посягам и вдигам стъкления кинжал, но той е разпада в ръцете ми на малки парченца мрак, които литват из цялата стая. Едно от тях се доближава до Барбара и ръката и се превръща в сноп светлина.

Cr

- Знаеш какво да направиш! – изпява тя. – Побързай!

Отварям шепата си и виждам кръвта, която се стича по кожата ми. Вдигам ръката си, към лицето ми и я усещам тежка, като олово.

- Благодаря – казвам на Барбара, която лекичко ми кимва. След, което забивам късчето тъмнина в бузата си.

А Барбара избухва в сноп светлина.

 

 

Край на четвърта част!

 

Очаквайте финала много скоро!

Надявам се да ви харесва, историята!

Можете да ми споделите мнение тук или в коментарите!
До скоро!