Разговарям си и ви споделям парче от история (that stellar emoji I love)

 

Здравейте! Как сте?

Аз съм добре, разбира се в любимия цветен хаос! Сайтът на уни не работи(после се оправи), в Инсбрук вчера нямаше състезание, слава богу! Днес ще има в Бишофсхофен и утре още едно. И мале нямам търпение! Искам в София, ама и Варна като че ли не ми се вижда толкова лоша тия дни, то си е направо лято – > 15 градуса е! И даже може да изляза да почета по-късно.

Но сега, това, заради което цъкнахте поста. Ето ви нещо, от душа, което е вдъхновено от факта, че тая нощ се събуждах три пъти и щях да умра от студ…

Приятно четене!

 

Тя се вглежда в светлинките на града през себе си и издишва въздуха, който е задържала прекалено дълго. Свива пръсти в юмруци, замръзнала е. Но определено и е по-топло, отколкото в леглото, вкъщи. Беше опитала да брои овце или звезди, които беше виждала в нощ като тази преди известно време. Тогава се смя от сърце и си мислеше, колко малко и трябва, за да е щастлива.

Чува поредното лаещо куче и набързо оглежда дърветата, около себе си. Определено да дойде тук, сама, през нощта не е от най-умните и идеи. И най-после призна пред себе си, че се страхува ужасно много. От сенките или нещата, криещи се в мрака и от тъмнината, навлязла в собственото и сърце. По дяволите, какво изобщо прави тук!

Просто трябва да слезе. Отпуска пръсти, за да се успокои и прави крачка по каменната пътечка, по която е дошла. Настъпва клечка, която изпуква и тя подскача. Връща се обратно до ръба на хълма и си поема дъх на пресекулки. Не може да се върне, сама. Трепери и премигва в опит да прогони пороя от сълзи, който се излива от очите и. Напипва телефона в джоба си и набира номера, който знае наизуст.

Той вдига на второто позвъняване, макар че е ужасно късно.

- Хей – ясно произнася името и, а тя успява единствено да подсмъркне през течащия си нос. Иска и се извини, че звъни по никое време, но думите в главата и не могат да оформят цяло изречение.

- Кръв – прошепва тя и не може да откъсне поглед от червеното по ръката си. Спукала е капиляр и носът и сякаш ще се пръсне.

- Къде си? – успява най-после да произведе няколко думи. -  Не мърдай, оттам!

Няколко часа по-късно

Огъст умее да разсъждава. Обаче в тази ситуация все още не е успял да открие решение. Момичето, в което се влюби още, когато я видя преди година и половина спи в леглото му. Дишането и е спокойно, доколкото това е възможно с памук в едната ноздра. Успя да го уплаши и най-вече го накара да се ядосва, че заспа след тренировката. Трябваше да усети, че нещо не е наред. Обаче, тя звучеше радостна. Щеше да пише в Централния корпус и да се прибере по някое време. И незнайно защо Огъст просто заспа. Може би, защото беше във втората седмица преди Втория Изпит и тренировките, бяха започнали да го изтощават и психически.

Той отново фокусира очи върху нея. Придърпва завивката до брадичката и и я целува по челото, много внимателно. Когато се събуди ще и каже, че я обича повече от всичко и ще я попита за демоните, заради които е избрала да дойде тук.

В родният му град вероятно вече е пладне. А тук, на Марс слънцето тепърва изгрява.