“… не се върнах”

 

Здравей любов,

Няма да прочетеш това писмо. Но аз все пак ще купя марка, ще запечатам плика и ще го изпратя.

Мина много време.

Помниш ли нашите изгреви? След безсънни нощи, заспивахме под светлината на първите утринни лъчи, влизащи през прозореца. Онзи прозорец, който ти чистеше, усърдно, когато не се харесваше. Въпреки, че аз пишех поеми за красотата ти.

Когато аз усещах същото, излизах из града. И се връщах след дни. Обикалях из парковете, съзерцавах църквите и плачех, сам.

Но помниш ли залезите? Когато хапвахме по парче пица и после танцувахме на плочите от грамофона на дядо ти. Изследователят. Който заминал да търси нови земи и после не се върнал. Сега разбирам твоя страх, когато изчезвах.

Помня шепота в ухото ми. Остани. Остани. Остани…

Бяха хубави времена. Имаше повече дървета и ние бяхме по-млади. И двамата жадни за знания. Но и ужасно жадни за света! И тази жажда беше по-силна от нас. Любовта ни се бореше, но никой не я подкрепяше и тя бавно догаряше.

Беше ден. Облачен, някъде по обяд. Когато го направих.

Събрах си багажа и си тръгнах.

Оставих теб и твоето отражение в прозореца, единственото здраво стъкло в таванската стая. Прескочих парченцата, натрошено, опръскано с кръв и … не се върнах.

Дали сме си простили, дали сме се намерили?

Нямам отговор, до днес. Но, ако има Бог или Съдба, това писмо ще намери пътя до теб.

 

Подпис

(Не се разчита)

Авторски текст!!!