"Лимонено момиче" // Авторско

 

Срещнах я в Неапол през октомври. Опитвах да си избера сладолед, но имаше толкова възможности. Страчитела, Пистачо, Валинилия…

- Лимон – това беше първата и дума към мен и аз подскочих, защото се стреснах от близостта и до лицето ми.

- Извинете… - учех италиански в гимназията, но ми дойде отвътре да говоря на английски. – Сигурна ли сте?

Тя ме погледна, повдигнала гъстите си тъмни вежди, които сякаш казваха: Та аз съм италианка, смееш да се съмняваш в съветите ми?

- Ъм… - откъснах се от шоколадовите и очи и се обърнах към момчето зад витрината, вероятно с няколко години по-голям от мен. – Два лимонови, ако обичате! – наблюдавах го, как загребва голяма жълта топка сладолед и я слага във фунийката. И след това повтаря действието.

Зад мен имаше нетърпелива върволица от туристи, а от момичето нямаше и следа.

Засякох я, следващия следобед пред Санта Киара – величествена катедрала, която не успях да оценя тогава. Когато се върнах след години успях да видя красотата и. Да усетя спокойствието, когато вляза вътре. Но през онази есен Федерика беше превзела цялото ми внимание.

- Ти изчезна! – казах и, макар че вътрешно исках да я прегърна и да и кажа: Ти си тук!

- Видя ли вече морето? – попита ме тя оглеждайки петната от сладоледа по ризата ми.

- Всъщност не съм – отвърнах. – Но Националният музей е невероятен…

- Дошъл си в Неапол и не си видял морето? – прекъсна ме тя. – Ела – тя хвана ръката ми и може би това беше точния момент, когато се влюбих в нея. Пръстите и бяха хладни, въпреки че температурата беше над петнадесет градуса.

Разказах и за себе си. За малкото си бягство до Неапол преди да започна университета. Последната ми година като бакалавър. Щях да изляза с диплома по счетоводство. Която никога нямаше да използвам.

Федерика ми каза че учи история на изкуството и, че обича природата. Отведе ме на пристанището, където наблюдавахме залеза и огромните кораби, които се готвеха да отплават нанякъде.

Обсъдихме родната и страна. Аз бях посетил Милано и Вечният град.

- Рим е величествен – пропит е с история и изкуство – опитвах се да блесна със знания. Обичах да посещавам музеи и да чета за хората през вековете.

- Какво ще кажеш за Помпей? – попита ме тя, освобождавайки се от мимолетната ми прегръдка.

- Ами, истината е, че полетът ми е утре вечерта и-

- Тогава утре ще посетим Помпей и Везувий! – почти изкрещя в лицето ми и аз се разсмях с глас. Разбира се, че щях да се съглася да отида навсякъде с нея. – Имаш хубав смях, Тео – и не тя трябваше да каже това. А аз. И тогава я погледнах и просто наведох лице към нейното.

Целувката вероятно е траела само няколко секунди. Но тогава ми се беше сторила цяла вечност. Най-красивата вечност, в която съм попадал. После имах още много целувки, много по-дълбоки и с любов. Но тази, с нея си остана специална.

Федерика започна да говори бързо на италиански и аз не можех да и разбера нищо. После забърза по улицата към центъра. Отказах се да я догонвам и продължих с равномерни крачки след нея. Когато стигнах наблизо до хостела ми я попитах дали остава за утре.

- Площад Гарибалди, осем сутринта, не закъснявай – тя изстреля това на един дъх и зави в съседната уличка.

На сутринта я чаках нетърпеливо на уреченото място. Федерика пристигна облечена с лятна рокля на червено-бели цветя и с фотоапарат на врата.

- Добро утро! –  поздравих я на италиански, а тя ми отвърна на английски.

Купихме си билети за метрото и пътувахме около час до Помпей. После се качихме на едно от онези туристически автобусчета, която ни вкара в Националния парк. Част от мен очакваше да види оранжева лава в кратера, но всъщност имаше кафяви вулканични скали и беше доста облачно.

Федерика снимаше камъните, обгорените дървета и джунглата около нас. Аз търках ръце и се надявах по-бързо да слезем до Помпей. Не обичах откритите пространства

- Можеш ли да си представиш, изведнъж този вулкан се е събудил и всички други са заспали! – тя оглеждаше вкаменените хора, изложени като музейни експонати.

           После разгледахме останките от този Величествен град. Колони, кули, цели жилища, където преди почти две хиляди години са живеели…

- Усмивка! – тя насочи обектива към мен и видях светкавицата да светва.

- Махни я! – казах и но тя поклати глава и ми обърна гръб. – Изтрий снимката не обичам снимки.

- Това е просто снимка – отвърна без да се обръща.

- Махни я! – креснах и я блъснах в стената!

Изтръгнах фотоапарата от ръцете и. С треперещи пръсти натисках някакви копчета. Главата ме болеше. Не трябваше да ме снима. Не трябваше. Не трябваше…

- Господин Шефилд, ще ви помоля да напуснете! В коридора има кафе машина… Сестра, трябва ми сестра!

Гидиън Шефилд беше посещавал доста гадни места. Съдебни зали, затвори, дори и една морга. Обаче Психиатрична клиника Карнели му вдъхна някакво спокойствие, което определено не изпитваше. Все пак изчака машината, която му направи почти истинско италианско капучино и излезе на чист въздух. Небето синееше, изпъстрено с малки, бели облачета.

Гидиън погледна пейките разположени на еднакво разстояние една от друга и реши да изчака прав. След осем минути и четиридесет и седем секунди директорът на заведението излезе и застана до психолога. Двамата мъже бяха с гръб към главния вход и по-ниският запали цигара.

- Желаете ли? – попита мъжът облечен с лекарски екип под който се виждаше бяла риза.

- Благодаря, спрях ги в университета – отврърна Гидиън и погледна мъжа до себе си директно в очите. Изглеждаше изморен, въпреки че имаше още час до обяда. По лицето му личаха бръчки, а косата му беше взела да уедрява

- Ценим научния Ви интерес и Ви благодаря за отделеното време, да дойдете чак до тук…

- Извинете, но ще говоря директно – доктор Левини кимна и Гидиън прекара пръсти през къдравата си коса. – Интересът ми е чисто човешки. Когато записах психология в Оксфорд го направих с цел. И тази цел е да помогна на възможно повече хора.

- Разбирам – директорът загаси фаса и го изхвърли в близкото кошче за боклук. – И мислите, че ще успеете да докажете нещо – от гърлото му се изтръгна смях. - Не сте първият, господин Шефил! Вижте, уважавам труда Ви, но Теодор Родзин си оставя главен заподозрян за убийството на Федерика Келини.

- Признанието му е фиктивно – отвърна Гидиън и макар че тук си вкарва автогол. Отлично знаеше какви ще са следващите думи на доктора.

- Да, трупът беше намерен след седмици. А фотоапаратът не е намерен и до днес. И все пак господин Розлин има фобия от снимки. Потвърдено заболяване. И е тук. Повярвайте ми, много по-добре за него е да бъде тук. – докторът погледна по-младия мъж в очите, след което му пожела приятен ден.

- Знаете ли – Гидиън изчака директорът да се извърне отново към него. – Все още вярвам в хората. Именно заради това поех този случай, ако се чудите – след, което пое алеята към паркинга.

Колата му беше син Фиат 500, който запали от втория опит и психиатърът, който беше завършил с отличие най- престижния университет в Европа напусна Психиатрична клиника Карнели.

Отклони се по второкласен път из Пулия и спря а в една отбивка, сред красива широколистна гора.

Гидиън свали очилата си и разтърка очите си. После бръкна между двете седалки и извади картонена кутия. В нея имаше ролков фотоапарат. Инициалите - почти изтрити, но пръстите му безпогрешно преминаха през очертанията на буквите.

Ф. К.

Мануела Келини му предаде апарата и му разказа историята си. Единствената разлика беше, че тя -  по-малката с осем години сестра беше жива. Гидиън се опита да и преведе пари, но тя отказа. Разбира се, помоли го за анонимност. Нещо, което не можеше да и гарантира, ако оневинеше Теодор Родзин.

Защото той не беше убиец.

Имаше мания от свои портрети, защото родителите му го малтретираха чрез снимки от седемгодишен. Но съдбата му беше по-лека от тази на двете сестри, които бяха пребивани всекидневно от чичо им, който беше човек на човек на някой на ниво в Неаполитанската мафия.

- Федерика каза, че Тео е шансът ни – Гидиън си припомни разговора с жената, която страдаше от ОКР и броеше невидимите точки по полата си. – Искаше да го помоли да ни вземе в неговата родина.

- И той я е блъснал в стената? – беше попитал с пресъхнало гърло.

- Погледнете лентата, господине – отвърнала му беше тя и той пое кутията от ръцете и и бавно излезе от задушната стаичка и напусна Неапол.

- По дяволите! – Гидиън натисна клаксона. И тишината бива нарушена от настойчивите писъци на колата.

Разгледа снимките по пожълтялата лента. На тях се виждаше Теодор, с двадесет и пет години по-млад - красив младеж, по чието лице се четеше болка, разбиране и после изненада, когато най-сетне бе погледнал в обектива.

Само, ако може да си спомни. Мануела щеше да разкаже историята на Федерика…

Теодор вероятно бе поискал да помогне, защото бе харесал Федерика. Но тя се е уплашила.

- Каза ми, че ще се самоубие – Гидиън се  беше разплакал при тези думи на Мануела – Тя искаше да се махнем от този ад. Единствено това.

Федерика и Тео заслужаваха своята любов. Просто не им е било писано.

И Гидиън Шефилд беше взел решението, че ще докара тази история до щастлива развръзка. До колкото обстоятелствата го позволяваха.

Каквото и да му костваше.

Защото наистина вярваше в хората. И в доброто във всеки един.