“Кулата на Нерон” – Рик Риърдън // Ревю

 

Здравейте! Как сте?

Надявам се, че сте добре, дни преди новото затваряне. Бъдещето е неясно, като обсебените светилища от Питон. И май единствената надежда си оставя Надеждата. И това да си останем човеци и да не спираме да се развиваме.

Жаси, благодаря ти, че ми подари тази книга. И за посланието! ♥

А какво мога да ви кажа за “Кулата на Нерон”, без да ви издам съществена информация?

Виждаме огромно развитие в Лестър/Аполон, също и в неговата спътница Мег – по-зрели избори, също и отговорност.

Определено моят Божествен родител, (според тестовете, а и така си го чувствам) има не леката задача, да победи последния останал император, а също и вечният му враг – Питон. Залогът този път е всичко или нищо, защото на карта е заложено евентуалното възвръщане на неговата божественост, ами живота на много хора.

Книгата определено ми е много на сърце, защото нещата се разплитат, а и е краят на тази поредица, донесла ми не малко болка, колкото и ценни уроци.

Няма да забравим героите, които се пожертваха, за да стигне до тук. И е време да приключим с тази история и да се впуснем в нашите собствени приключения. С кураж, чувства, понякога импровизирайки.

СПОЙЛЕРИ

!!!

Ох, признавам си, че прочетох финала, страхувайки се, че Чичо Рик ще убие още някой от моите любими герои. В предишната книга почти бях отписала Франк, а за Джейсън Грейс, дори не ми се отваря дума, защото ще ме боли, винаги!

Имаше толкова съкровени моменти тук. Рейчъл Елизабет Деър, която искаше своето място в историята, не само като Жрицата от Делфи. Нико и Уил, тъмнина и слънце, които имат такъв контраст по между си, и са толкова прекрасни! Семейството на Пърси, готови да приемат герои и да помагат, както могат, без да задават въпроси. Мег, която порасна и се отърси от Звяра, адски смела и прекрасна.

И не на последно място самия Аполон, който си върна божествената форма, но остана човек, в сърцето си. Позна радостта, болката, умората, надеждата и обичта. Защото хората сме малки, но сме тук, за да правим големи неща. Дори и да ни се струват незначителни.

Книгата е прекрасна и остави една вратичка към нови приключения, защото едно пророчество беше изречено, касаещо една душа в Тартара, позната ни от “Домът на Хадес”. И Боже, да видя Пайпър, щастлива! Толкова съм благодарна!

До скоро! Отивам да си поплача малко. Защото хубавите книги, водят автоматично до сълзи.