"Мост" – авторско

 

Истории като тази започват с вода. Много преди тя да те превземе и да напои всяка частица от тялото ти, преди скока, в онзи момент, когато погледа ти се избистря и правиш онези две-три крачки към ръба. Разбира се, в най-голям процент от случаите има мост. Някакси по-романтично е. И звезди. Разбира се, те не се виждат, защото светлините на града са прекалено много и прекалено ярки. Но са там. Ако хората, не станат свидетели, то звездите ще запомнят. Няма да си първия или последния. Макар че, хората също не са за подценяване.

 Доста от тези истории завършват със щастлив край. Или може би е щастливо начало. Изгрев, силно кафе, приятелство до живот.

Конкретно тази история, също се развива на мост, който има претенциите да е такъв, макар че пресича мръсен канал в сравнително краен квартал на града. Звезди има, но в момента е светло, а и не ми се мисли за тях.

- Според теб, когато каналът се влее в морето, какво се случва със всички предмети, плуващи в него?

Това е въпрос, който накъсва и без това препускащата ми мисъл, от тема в тема и ме кара да се обърна рязко и да зарежа, водата, която плува по канала.

Погледът ми фокусира друг поглед вперен в мен, но за всеки случай се обръщам да огледам двете посоки, за да съм сигурна, че е въпросът е насочен към мен. На моста, който е с дължина, около седем мои крачки сме само аз и момче, което ме кара да си поема дълбоко дъх. По-висок е от мен, тъмните му, почти черни къдрици се ширят, развени от вятъра, а кафявите му очи, не слизат от лицето му. Усмихва ми се, а аз съм готова да се махна от моста и от квартала, но в крайна сметка той е натрапника тук.

- Не се случва нищо – отговарям. – Потъват, една голяма част. Някои се разграждат, не и пластмасовите.

- Значи, ако пуснеш писмо в пластмасово шише, то ще остане за бъдещите поколения, стига някога да бъде намерено?

- Защо, за Бога ти трябва да пускаш писмо в бутилка, по канала, вместо направо да го пуснеш в морето? – питам и веднага съжалявам, защото отговорът ми е пределно ясен. Първо на първо трябва да си доста надълбоко в морето, за да пуснеш писмото, а освен, ако нямаш лодка, това би било доста трудно.

- Ще си спестиш доста усилия, а и винаги съществува възможност, изобщо да не стигне до морето, а да се затлачи в тинята. Макар че стъклената бутилка, има много по-малък шанс да достигне морето, защото стъклото е много по-ценно – той ми се усмихва широко и вдига вежди. Обхождам с поглед маратонките, анцуга и червения суичър, с който е облечен и решавам, че дори и да не е тотално луд, не ми се води този разговор. Ако иска да си пуска писмото, нека го направи, но аз определено имам по-важни неща за вършене.

- Добре – казвам от учтивост, без да наблягам на никоя сричка и се обръщам отново с лице към канала.

- Може ли да застана до теб? – пита той и аз го поглеждам слисано, но преди да успея да отговоря, той продължава. – Виж, питам те, защото, ако го направя без позволението ти, най-вероятно ще изпищиш или ще направиш някоя глупост, като да побегнеш и като нищо ще паднеш и ще се нараниш. Не искам да ме помислиш за изнасилвач или нещо от сорта, но съм виждал хора, стоящи на по-големи мостове, гледащи със същия поглед водата, докато в един момент правят неща, които променят живота им, само, защото някой, страничен наблюдател не е намерил подходящите думи, с които да ги убеди, че не си струва да скочат.

- Аз… нямаше да скоча! – правя крачка към него. – Да, можеш да дойдеш… - той се хваща за перилото, до мен, без да ме докосва. – Нямаше да скоча – повтарям, като отново поглеждам водата, която пътува по канала.

Стоим мълчаливо, но това мълчание не ми е неприятно. Сещам се, че, когато бях дете, с баба ми чупехме клончета и ги пускахме да плуват към морето.

- Казвам се Марти – той ми подава ръка. Попринцип съм внимателна, когато става дума за неща, свързани с мен, но му казвам истинското си име без да се притеснявам. – Е, щом не смяташе да скочиш, как те нараниха, че да ти минат такива мисли през главата? – Засмивам се, обикновено въпросът винаги е кой, никога как. Следствието, вместо причината. Изненадана съм, при това в добрия смисъл.

- Любов – прошепвам, не убедена в това си твърдение.

- Несподелена – той констатира, вместо да пита. Кимвам.

- Знаеш ли, забавното е, че дори не честити рождения ми ден!

- Това е гадно, но знаеш ли, имам приятел, който винаги ми честити след седмица, макар че знае датата.

- Поне ти честити – въздъхвам. - Какво ми има, по дяволите? - поглеждам го в очите.

- Нищо, освен, че си прекрасна и не трябва да го забравяш. - усмихвам се и част от напрежението, което тая в себе си, отлита. 

Мълчим известно време и се чудя какво точно да го попитам, защото в главата ми се реят купища въпроси, но Марти ме изпреварва.

- Знаеш ли, заминавам за Париж след няколко часа – поглеждам го с възхищение.

- На почивка ли? – той клати глава. – Там ли учиш? – той отново ми дава отрицателен знак, докато се опитвам да преценя каква ли разлика имаме, защото изглежда на моите години. – По работа? – барабаня нетърпеливо с пръсти по дървеното перило.

- Нещо такова – Марти ми се усмихва в отговор. – Няма да се върна – казва и ми прозвучава леко тъжно.

- За дълго ли? – той не отговоря. – Завинаги?

           Това го разсмива, а смехът му е заразителен и двамата се смеем в продължение на няколко минути.

- Кое е толкова смешно? – питам, когато се успокоявам, усещам напиращи сълзи в очите ми.

- Няма такова нещо като завинаги – казва Марти. – Но ще бъде за известно време, ще бъда, далеч.

Той отчупва едно изсъхнало клонче от близкото дърво и наблюдавам как завързва малко стъклено шишенце, приличащо на епроведка за него, с връзката на обувката си. Виждам бяло листче, навито на руло, вътре в бутилчицата.

- Какво пише? – питам, макар че съм сигурна, че едва ли ще ми каже истината.

Марти пуска внимателно корабчето и двамата гледаме как отплава по канала.

- Звездите винаги са над нас и някой винаги ни обича – казва и аз съм готова да споря. – Между винаги и завинаги има разлика.

Телефонът ми иззвънява, и усещам вибрацията от задния джоб на дънките ми. Кимам извинително и се обръщам с гръб, към Марти, за да вдигна.

Близка приятелка, която познавам отскоро, но много ценя ми казва, че е наблизо и пита да ли ми се разхожда. С удоволствие приемам предложението и, и се обръщам, за да се сбогувам с Марти.

Само че, се оказвам сама на моста.

Явно си е тръгнал, докато съм говорила. Искаше ми се да го прегърна и да му благодаря.

Нагласям раницата на раменете си и оставям моста и джунглата, около него. Хрумва ми да потърся писмото на Марти, но пресмятам набързо шансовете ми, които не изглеждат много обнадеждаващи. Казвам си, че ако ми е писано, писмото му ще достигне до мен, макар че едва ли е писано за мен, при положение, че се познаваме от само няколко минути.

Слънцето напича, а около мен е пълно с цъфнали дръвчета. Пролетта тепърва започва. Завинаги ми звучи крайно, докато във винаги има частица надежда. Това ми харесва. Не съм човек, който се предава лесно. Тръгвам към следващото приключение с усмивка на лице.

 

Здравейте! От няколко дни ми се върти този разказ.

Марти е герой, който измислих преди доста години, но не съм писала за него. Искам да ви запозная с него.

За останалите нещо в разказа, наистина в квартала ми има мостче, което също ми послужи за вдъхновение. Също и човек, за който съм написала не едно и две неща.

Историята си е история, разбира се. Нищо от нея не се е случвало, наистина. Такива отрицателни хрумки, само ги пиша. ;D

Имах доста емоционални няколко дни.

Но на вас ви пращам усмивки и ви пожелавам слънчева и успешна нова седмица!

Ще се радвам, ако ви е харесало разказчето и споделите мнение.

За още вдъхновение вижте този пост.

До скоро!