"Ян и пролетното равноденствие" // Авторско

 

О, Нощ Велика

Кой ли шепне тайната разкрита

Дъбът замлъкнал, пее

Искра зелена в пепел тлее

 

Гарваните бяха нейни приятели. Но за първи път от много време бяха притеснени. Гората почерняваше. Там, където преди имаше храсти и вековни дървета, трънки и зелени листа, сега имаше само сивота. Тя настъпваше постепенно и изсмукваше жизнените сили на всичко, което докоснеше. След нея се настаняваше праха. Плътен и задушлив.

Гарваните не кашляха, но бързо разбраха, че където няма природа е опасно. Даже смъртоносно. Затова полетяха на запад. Дни, даже седмици наред. Кръжаха, без да спират, под закрилата на слънчевите лъчи. Всяка нощ един от тях умираше. Кръвта му се смесваше с пръстта по земята и оставаше само спомен. Не, че някой освен неговите братя и сестри щеше да го помни.

За съжаление гарваните можеха да запазват едва по два спомена. А, именно единия беше толкова важен, че изместваше тези за мъртвите им другари. Споменът за момичето с зелените очи, което не спеше нощем. Което се грижеше за тях, още когато се излюпиха от яйцата и ги пазеше от кошмарите, бродещи след здрач.

Именно при нея отиваха.

 

Жълти тичинки. Сини листенца. Това сънуваше Джейкъб вече дванадесет нощи подред. Цветята се появяваха, около него. Бяха красиви. След това го задушаваха.

Събуди се в момента, в който дъхът му спираше и остана сам в тъмнината. Синкава светлина проблясваше през прозореца на стаята му. Прииска му се да се завърти и да заспи отново. Но нещо привлече вниманието му и той внимателно седна в леглото. Босите му крака почти докоснаха пода, но се спря, сещайки се, че дъската скърца. Ослуша се и се изненада, че не чува щурците. Трябваше да има щурци. Щурциград не носеше името си без основание.

Но ето, че сянката, която беше сигурен, че не би трябвало да е в долния ляв ъгъл на прозореца придоби форма и скри пълната луна, осветяваща улицата.

Джейкъб нямаше време дори да мигне. Последната му мисъл беше за онези, проклети, прекрасни цветя.

 

Морган се зарадва на гарвана, който влезе в Кръга между две брези. Но радостта и трая само миг, защото той рязко се строполи в полите на роклята и. Тя остави цветните камъчета, които държеше в ръцете си и внимателно вдигна птицата. Крилата и пушеха. Морган приглади перата му и затвори очи. Мъглата я обгърна и тя усети пламъците, завихрящи около нея Чувстваше ги студени, където докосваха кожата и ги насочи към птицата в шепите и. Когато отвори очи, гарванът не мърдаше.

Момичето задържа дъха си и започна да брои наум. Когато стигна до седем, птицата се размърда и наклони главичка към нея. Морган я вдигна и опря до бузата си. Гарванът я целуна лекичко, след което раздвижи криле. Направи кръг, около момичето и кацна на най-ниския клон на стария дъб.

Морган се изправи и приближи до Вековното дърво. Опря длан до кората му и изпадна в транс.

 

Кошмарите имаха формата на вълни. Заливаха те една по една, докато те удавят и отнесат в покоите на Смъртта. Не беше достатъчно да дишаш, защото това не помагаше. Мислите имаха по-голяма сила. И то не всички. Сам най-съкровените. Или най-безсмислените.

Цветята се увиха, около глезените на момчето, което падаше с главата надолу в Бездната. Около него всякакви Ужаси надаваха вой и пищяха пронизително.

Джейкъб си пое рязко въздух и изплю шепа вода, която имаше вкус на тиня. След, което се закашля. Напипа дървените дъски на пода се опита да обхване с очи стаята. Погледът му беше разфокусиран и размазан, единството лъч лунна светлина светеше през тясна пролука. Момчето напипа нещо остро и го хвърли напосоки към Кошмарът пред себе си. Без да чака, се изправи на крака, залитайки, когато ходилата, стъпиха по лакираното дърво. Тръсна глава и се затича към петното, което не беше обагрено в черно и червено.

Къщата, в която живееше шестнадесет години беше двуетажна. Скокът можеше да го убие. Но само му изкара въздуха. Усети болка в колената и се изненада, когато осъзна, че явно е заспал от дрехите от снощи. Скъсаните дънки бяха модерни, но не помагаха, когато скачаш от втория етаж на дома си, почти насляпо. 

Джейкъб се изсмя, след което хвърли поглед към дома му. Не изглеждаше зле. Един от Кошмарите докосна стъпалото му и момчето изкрещя от болка. Бързо се окопити и побягна по улицата. Физкултурата не му беше любима в училище, не само, защото момчетата си правеха майтапи с него и го замерваха с разни предмети. Това беше развило умението му да бяга бързо, но на сравнително кратки разстояния. След, около километър яко се задъхваше.

Трябваше да спре и да помисли. Но къде да се скриеш от Кошмари, които по някаква причина те преследват?

Глупава идея, каза си момчето. И рязко сви покрай сладкарницата. Малката му сестричка, разправяше за шахтата в задния и двор, която бяха открили с приятелите и. Нещо жегна Джейкъб. Надяваше се, семейството му да е добре. Мина през два реда цветни лехи и видя шахтата.

- Хайде! – той раздвижи капака и, който се размърда малко по малко и разкри черната бездна.

Момчето хвърли поглед зад гърба си и скочи с краката напред. Стори му се , че около него прехвърчат сини листенца.

 

Дъбът никога не говореше. Някога пееше, но това беше много преди гарванът да се излюпи от яйцето. Малките тревички разказваха, че когато това се е случило Гората успяла да пребори Голямото Зло.

Момичето беше прегърнала, кората на дървото, а около него хвърчаха зелени пламъци.

Само че този, път забеляза гарванът, те наистина горяха.

 

Тъмнината беше навсякъде и Джейкъб изгуби представа за времето.

Наистина му се искаше да стигне дъното, вечността никога не му е струваше добра опция. А беше сигурен, че още е жив, защото усещаше студ. Прибра ръце в джобовете на дънките си и напипа нещо в единия.

Извади го внимателно и го навря в носа си. Беше цвете.

 

Намери момчето с цветята. Нека засее семето. В пръста от твоите пламъци.

Думите бучаха в главата на Морган. Носеха се като сън. Зелените пламъци, бяха с нея откакто се помнеше. Но, никога не бяха истински пламъци. Те лекуваха, вместо да разрушават. А самата Морган, сякаш винаги беше част от гората. Но и не се вписваше напълно. Макар и да се грижеше за обитателите и.

Защото понякога, макар и да не и се беше случвало от години пламъците и нараняваха.

 

Джейкъб късаше едно по едно листенцата на цветето.

Струваше му се най-правилното нещо в момента. Едно за Реда, едно за Хаоса. Като Ин и Ян. Макар и да се обличаше в черно, всъщност той много харесваше белия цвят, символ на Слънцето и Възхода. Едно по едно той ги пускаше от пръстите си. Надяваше се, че те по някакъв магичен начин ще се издигнат и ще кажат на семейството му, че е добре. Поне засега.

Всъщност Ян изобщо не е лошо име, помисли си, докато откъсваше последното листенце. Изведнъж усети порив на вятъра, която го натисна надолу.

 

Морган опитваше да овладее природните стихии от години. Но Песента на Дъба бе по-силна от всеки елемент.

Освен от елемента на изненадата.

 

Гарванът наблюдаваше притеснително своята приятелка, която вече лежеше с лице в калта. Искаше му се да я приближи и клъвне по ръката, но вековното дърво, сякаш го наблюдаваше и не му позволяваше да полети в нейната посока. Птицата едва не се разпадна от страх, когато почти беше смазана от нещо, падащо с огромна сила. Успя да хвръкне на една страна, и уплашено заграчи срещу купчинката сини цветя, които се изсипаха от небето.

Тогава от нея се показа разрошено момче. Което разтърка очи с ръце.

- Извинявай – прошепна то, гледайки гарвана. – Къде сме, приятелче?

 

 

Птицата заграчи бързо, опитвайки се да обясни цялата история, която включваше спомен за загубена сестра и момичето. Морган. Гарванът, литна и закръжа, около нея, което не беше обгърнато от зелени пламъци, но той все още се страхуваше от волята на Дъба.

Момчето се приближи и внимателно я повдигна. Избърса лицето и с ръка и рязко я пусна, защото, блестящите и зелени очи бяха отворени и гледаха право в него.

 

 

Морган премигна. Гарванът щастливо се навря в лицето и. Но тя не можеше да откъсне поглед от момчето срещу нея. Цялото беше в драскотини, но тя въздъхна дълбоко, когато забеляза залепналите сини листенца по дрехите и косата му.

- Момчето с Цветята! – възкликна тя и се разсмя.

Отначало той я погледна слисано, но после също се засмя.

- Всъщност се казвам… - той направи пауза. Някак си, не се чувстваше добре с рожденото си име, затова продължи. - … Името ми е Ян.

- Аз съм Морган.

- Като Феята! – Ян и се усмихна и и подаде ръка, за да се изправят.

Двамата огледаха, гората, около тях, кръгът от брези, ручейчетата и цветните камъчета и голямото дърво зад гърба му. – Е, Морган, какво следва сега?

 

Гарванът знаеше, че Дъба отново е тих и това не го тревожеше толкова, колкото все по оглушителната и близка тишина наоколо. Гората кипеше от живот. Никога не мълчеше. Той литна към колибата, в която спеше Морган. Младежите го последваха. Той разгледа клонките и корените, които тя беше събирала. И кацна до двувърхото острие на момичето.

- Уау, готино местенце! Тук ли живееш? – Попита Ян. – Морган? –  назова я по име, когато тя не отговори. – Какво става?

- Ти не си оттук. Но си тук. – тя седна и кръстоса крака. След, което му разказа за забранената любов, от която беше произлязла. И за това, че е тук от поне два века.

- Ти не си обикновено момиченце – заключи Ян.

- Ти също не си обикновено момче. Ти си момчето с Цветята. – и му каза песента на Дъба.

Гарванът, добавяше детайли за сивотата и мрака, който идваше.

- Как можем да го спрем? – преглътна Ян.

- Ти си важен. Ти си семето. Аз съм огъня. Който ще стане на пепел. И Ще го предпази.

- Какво означава това? – объркано попита момчето.

Морган вдигна оръжието си. Птицата изграчи пронизително.

 

 

По време на падането си от къщата и после през шахтата, Ян се беше наранил. Не беше обърнал внимание на всички драскотини и малки рани по тялото му, които кървяха. Пръстите му се обагриха в червено, но граченето на птицата го извади от размислите му.

Морган се олюляваше, а копието, стърчеше от тялото и.

Ян се спусна и я прихвана преди да падне.

- Това не е редно! Морган! – изхлипа и му се прииска в училище да го бяха научили какво да прави, с толкова големи рани. – Трябва да има и друг начин!

- Туми е мой приятел. Той ще ти покаже пътя към дома – прошепна тя. – Но ми трябва цвете, Ян.

Момчето кимна. Не му се искаше да я остави, но реши, че бързо ще се справи с задачата. Все пак падането му имаше купчинка цветя с него.

Когато обаче излезе от колибата, обаче не виждаше нещо зелено наоколо.

 

 

Брезите бяха потъмнели. Камъчетата бяха изгубили цвета си, а ручейчетата бяха пресъхнали. Ужасна сивота витаеше из пейзажа. Ян погледна към Дъба, той сякаш още се държеше, но ситуацията никак не изглеждаше добре.

Върна се обратно вътре при момичето. Не искаше да я разочарова, но краката му натежаха и мислите му станаха мрачни. Никой не знаеше къде е. Цветята бяха изчезнали, заедно с цялата природа. Защо точно той, мислеше си.  Не беше силният и умен герой, даже се страхуваше ужасно много.

Очите на Морган бяха притворени, а гарванът грачеше разтревожено все по-надалеч от нея. Зелени пламъци я обгръщаха.

- Съжалявам – прошепна Ян.

Скри ръце джобовете си. Наистина не знаеше какво да направи.

Птицата кацна на рамото му и сви главичката по едното си крило.

- Приятелче, мисля че е време да отлиташ– момчето понечи да погали гарвана, а от джоба му изпадна жълта тичинка.

Ян се наведе и я вдигна.

 

 

Морган си мечтаеше да сънува.

Никога не и се беше случвало, до сега.

Беше горда, че първият и сън е хубав. Момчето с цветята и се усмихваше широко, а Туми летеше над главите им. Слънцето огряваше поляната, на която лежаха.

Започваше нов ден.

 Край

 

 

Здравейте! Честита пролет!

Написах това разказче, снощи, когато бях доста разстроена покрай новите мерки. Но вижте, след дългата нощ, винаги следва ден, така че не бива да губим надежда. Понякога щастието се крие в последното листенце или в гласа на любим човек.

Ще се радвам да ми споделите, дали ви е харесало моето творение! Илюстрациите също са авторски. ^^

До скоро!