- Не
мислиш ли, че трябва да сменим надписа? – питам, докато махам празния контейнер
с моцарела и чедър и поставям пълен на неговото място.
-
Не – отвръща ми Бъки, докато си налива сода в стъклената си бутилка. – Той
свети, това води клиентите.
-
Но казва, че работим 24 часа, а всъщност работим денонощно единствено в събота –
констатирам.
-
Ако имаш проблеми с проклетия надпис, може да се обърнеш към Хелън – той нахлупва
ушанката върху главата си – излизам в почивка.
-
Вземи си палтото, Бък – и той троснато се обръща към мен и издърпва от ръцете
палтото от алпака, което жена му му е подарила за петнадесетата им годишнина от
сватбата и излиза навън, където температурата е паднала до минус 15°C.
Което
си е с близо някакви си почти тридесет градуса по-ниска от тази в Монтана. Не
знам как се справя Мади сутрините.
Макар
че, вече започнах да свиквам. Студът беше първото нещо, което ни връхлетя,
когато пристигнахме в Анкъридж, Аляска. Следващото беше шока от факта, че няма
места в общежитията на университета. Тогава бях на път да се върна обратно, но
Мади ме домъкна Събуей, който беше в съседство на Главния кампус. После се
заяде, заради някакъв сандвич с пуешко. Успя да си изпроси допълнителна фанта,
която даде на мен защото не си падаше по газираното, докато мъж на възрастта на
баща ми, поне с четиридесет килограма по-тежък от нея, гневно бършеше стъклата
на очилата си и се опитваше да ни изгони.
- Ляво
или дясно, Конър? – пита ме Дейвис, който нахлува в заведението, вкарвайки
купчинка сняг през вратата.
Премигвам и огледаждам двата хартиени плика, които протяга към мен. От тях се носи приятна миризма и корема ми одобрително се обажда. Грабвам метлата и кофата под
плота и отивам да почистя снега.
- Лявата
– промърморих, преминавайки покрай Дейвис, който ми се поклони театрално и се
подпря на лакти от външната страна на касата.
-
Предният път избра дясно – хвърлих му поглед, но той просто остави избраното
пликче на плота. – Ябълков пай – усмихнах му се и награбих торбичката.
-
Благодаря - беше божествено вкусно. Като се има предвид, че днес бях само на
един сандвич с шунка, който изгълтах, идвайки насам.
-
Винаги, колега! – отвърна и съблече дебелото си черно яке. – Как върви?
Не
успявам да му отговоря, защото Бък се връща от почивката си, държащ сайдер в
едната си ръка и заплашително го размаха пред Дейвис.
- Закъсняваш!
Отново! – крясва.
-
О, Бъгстън – ще уплашиш клиентите. Той размахва ръце към празното заведение и аз
се разсмивам.
-
Цял час! Закъсняваш, ти… - Дейвис вдига вежда и скръства ръце на кръста си.
- Най-добрият
служител в щата за последните две години – той натъртва на последните
думи.
Не
е лесно да бъдеш служител на месеца. Да не говорим да бъдеш служител на
годината. А Дейвис е служител на Аляска цели две поредни години! Нещо, което аз
едва ли ще постигна някога.
- Ще
си почина хубаво от вас, двамата – процежда Бъг през зъби и награбва нещата си.
– И не ме наричай, Бъгсън! – той стрелва Дейвис с поглед и напуска
закусвалнята.
-
Е, някой май е имал скучна смяна, ти двойна ли караш? – пита ме и аз кимвам.
Нашият
Събеуй, в който Дейвис уреди мен и Мади да работим, защото поне от това, което
е казал на Хелън беше, че виждал потенциал в нас, работи от 9 до 23h, освен през съботите, когато остава отворен до
първата смяна в неделя, т.е. работи 24h, е
почти.
Но
приятелят ми, който има най-зелените очи, които някога съм виждал, успя да
убеди Хелън -управителката, да ни наеме
и вместо заплата да ни осигури квартира – едностайна боксониера в триетажна
кооперация на шест пресечки от заведението. Буквално ни спаси, защото иначе
щяхме да спим на улицата, веднага щом спестяванията ни се изчерпат, което
нямаше да бъде след много време. След като административната работа беше
завършена, с Мади стартирахме по програмата по графичен дизайн. Условието беше
да поемаме по шест смени, седмично. Аз предпочитах да вземам обедните или
вечерните, а тя предпочиташе сутрешните. Засичахме се в сряда и в петък на
обедните. Тя взимаше една двойна във четвъртък, а аз моята в понеделник.
- Мхм
– отвръщам, а Дейвис се заема да прегледа хладилниците.
-
Маслините ни са на привършване, както и барбекюто!
-
Има отзад в склада, а Хелън ще поръча сосове утре сутрин – отвъръщам.
-
Значи Мади ще прави списък – довършва мисълта ми и взема да записва на един лист
от книгата с поръчките.
-
Върни се две страници назад, погрижил съм се – Дейвис ми се ухилва и вдига към
мен тефтера, където съм нарисувал малко драконче, което бълва пламъци над барбекюто,
където се пекат маслини, забучени на клечки за зъби.
-
Това е готино, Конър! Боже, какъв си талант! – той ме потупва по рамото. И аз
бутам ръката му.
Вратата
се отворя и вътре влязат две момичета, облечени с дебели шуби, под които се
виждат къси поли.
- Здравейте,
какво ще желаете? – веднага заемам мястото си на касата.
След
тях влиза семейство с малко момиченце, което има дълга до кръста коса, и разиграва Дейвис, карайки го да реди домино върху сандвича и. Той обаче се
усмихва през цялото време и изпълнява поръчките с точност, прецизност и бързина и едвам
смогвам на касата и десертите.
В края на смяната, забърсвам лицето си с една кърпа и подготвям раницата си, докато Дейвис приключва с
касата.
-
Всичко е точно – той ми намигва и ми посочва буркана за бакшиши – само твой е.
-
11 долара и 85 цента, не е зле. Имаш ли петачка? – питам го.
-
Вземай ги, той сваля престилката си и отново зелените му очи останат да изпъкват
по бялата му кожа. Дейвис винаги се облича в черно и, ако можеше да избира и
униформата му щеше да бъде в същия цвят. – Утре ще деля с Кристин.
-
Но… - започвам, но той слага пръст на устните ми.
-
Конър, това е сериозно. – очите му се вперени в моите. – Искам нещо в замяна.
-
Какво? – питамх го и вече усещам онзи познат гъдел, някъде в съзнанието ми, където
се разливат цветове.
-
Бебе-костенурка и водни лилии – повдигам вежди – за малката ми братовчедка е,
има рожден ден в сряда.
-
Дадено – стисн.вам ръката му и той ме завърта с лице към вратата. Знаем, че
приема договорките ни много сериозно.
-
Ще ти я пратя по Мади, утре – казвам му преди да се разделим.
-
Чудесно, предай и поздрави!
-
Разбира се – махвам му и поемам към вкъщи. Дейвис си е такъв.
Особняк,
биха го нарекли повечето хора. Но за мен е прекрасен приятел, на когото
дължах поне хиляда рисунки, за дето ни уреди дом и, че правеше смените ми в
заведението толкова приятни. Бакшишите се деляха, но понякога той просто
настояваше да ги взема в замяна на допълнителна рисунка. Нямах нищо против.
Отключвам входната врата и събувам ботушите си веднага щом влизам.
- Прибрах
се! – извиквам и веднага съжалявам, защото Мади може да си е легнала.
Намирам я с лице забито в чаршафите, тя се обръща стреснато и виждам, че очите и са
червени от плач.
- Какво…
-
Не мога да рисувам, Кон! – гласът и звучи прегракнал.
-
Всичко е наред, Мадс. Случва се на всеки творец да няма вдъхновение – присядам на леглото и понечвам да я прегърна, но тя ме отблъсва.
- Ти
не разбираш, Конър! – Мади се взира в мен. – Аз, наистина не мога да рисувам.
Здравейте, приятели! Ето я и новата част от историята!
Надявам се, че ви харесва!
До скоро!
Няма коментари:
Публикуване на коментар