Надписът
беше написан с равни, прави букви на огледалото в мъжката тоалетна в бензиностанцията
на изхода на Сънбърст. Целувам те. Първата дума беше с главни букви, а
втората с малки, сякаш нямаше значение. Явно самото действие беше по-важно.
Спрях
водата, изливаща се от кранчето и метнах раницата си през рамо. Не беше най-добрата
идея да се застоявам повече на това място. В последните осем часа бях стискала,
не можех да изчакам жената да освободи, затова нахълтах тук. Слава Богу, че
нямаше никого. Нито, когато излизах. Бензиностанцията продължаваше да изглежда
толкова самотна, и освен мен и момчето на касата, което беше с няколко години
по-голямо от мен, нямаше никого друг. Той имаше русолява коса и се беше опитал
да ме заговори, още когато слязох от втория си за деня автобус, но тогава
просто не му обърнах внимание.
- Само
капучиното ли? – попита ме, докато вадех портмонето от джоба на якето си.
- Да
– отвърнах и изсумтях нервно, защото исках по-бързо да изляза на чист въздух и
да напусна това пусто място, каквото беше и Сънбърст.
- Накъде
пътуваш? Ако изчакаш час-два, мога да те закарам – грабнах картонената чашка и
излязох от бензиностанцията почти на бяг.
Навън
се изливаше порой.
Вмъкнах
се под тясната козирка и вперих поглед в междущатски път I-15. Автобусът вече
закъсняваше. Прегърнах раницата пред гърдите си и мислите ми отново се върнаха
към надписа изписан с яркочервено червило на огледалото отпреди малко. Почеркът
изглеждаше женски и просто не ми се вярваше да е дело на мъж. Те правиха други
глупави неща, за които винаги намираха оправдания. Дали тя го беше написала в
пристъп на радост? Например след страхотен секс в тоалетната, на път към Отава,
където да прекарат празниците. Макар че до Коледа имаше повече от месец, червеното
винаги го свързвах с празника.
Всъщност
с всеки празник.
С
хубавите моменти.
Например,
когато той си рисуваше червен нос и си преправяше гласа, имитирайки клоуна от
цирка, който бяхме посетили същата вечер. Или с червените рози, които ми
подаряваше на всеки рожден ден откакто се помня. За да се почувствам като дама.
Винаги на първи декември украсявахме цялата къща. Червени топки за елхата и
сребърни гирлянди. И коледни бастунчета. Очаквах тази Коледа с нетърпение и
вече бях планирала, че ще започнем украсата от кухнята и, че ще изпека тонове
сладки. Даже реших да направя пробна доза. Беше преди девет дни. По пода имаше
брашно, а мивката беше пълна с съдове, които разбира се щях да измия след като
приключа с бисквитките. Бяха кръгли и рисувах с червена глазура сърца на едната,
когато брат ми се прибра. Бях се съсредоточила върху бисквитата и рисувах
третото сърце върху бялата глазура отгоре.
- Мади,
трябва да говорим – каза той и просто трябваше да го погледна, но исках тази
сладка да е перфекна и да му я набутам още сега. Трябваше ми още малко време. –
Мади, чуваш ли ме? – изхъмках в отговор, ръката ми трепна и сърцето се развали.
– Нещата са сериозни… - Защо трябваше да се развали точно, когато почти беше
готова? - … Мадисън, по дяволите остави глупавата бисквита – изкрещя ми и аз се
ядосах, защото винаги ме наричаше Мади и хвърлих сладката по него. Незасъхналият
айсинг изцапа ризата му и очите му проблеснаха.
После
ме удари през лицето.
Дъждът
продължаваше да вали, а автобусът не се виждаше никакъв. Дали не го бях
изпуснала? Нямаше начин, бях тук петнадесет минути по-рано. Зъбите ми скърцаха
от студ и премигнах няколко пъти, за да прогоня напиращите сълзи в очите ми.
Нямаше
връщане назад.
Брат
ми никога не ми беше посягал. Разбирахме се добре и той на практика ме
отглеждаше, след като навърши пълнолетие и спряхме да бъдем част от програмата
с приемните семейства. Бяхме живели във всякакви условия и бяхме попадали на
гадни хора, но той никога не позволяваше нещо лошо да ми се случи. Аз бях
неговата принцеса, малката му сестричка, единственото му семейство. Той
работеше откакто навърши тринадесет, а от мен се изискваше да си пиша домашните
и да уча усърдно, защото той не можеше да отделя толкова време на ученето, защото
мислеше за бъдещето, когато щяхме да живеем само двамата. Всичко се счупи, когато
кръвта, течаща от устната се смеси с червената смес, с която украсявах
бисквитите. После телефонът му иззвъня и той излезе от къщата.
Аз
плаках, докато не заспах от умора. На другата сутрин намерих бележка на плота, че
го командироват в Денвър за някаква международна среща, където щеше да сервира
хапки на богаташи, които имаха всичко. Нямаше извинение. И колкото повече премислях
ситуацията, толкова по-нередно ми се виждаше. На осмата вечер, когато празнувах
и двадесет и първия си рожден ден, мъчейки се с някаква задача по физика ми
излезе реклама на Университета в Анкъридж, Аляска. Ставаше дума за осеммесечен
курс по графичен дизайн и имаше таймер, който изтичаше в края на този ден. Предпочитах
творческите дисциплини пред тези, които изискваха логика, но рисуването не ми
беше сила. По скоро литературата.
И
все пак си попълних документите. В един от въпросите ме питаха за семейна среда.
Написах, че съм абсолютно сама и ги подадох. После оставих задачата и се легнах.
На сутринта ме очакваше имейл с одобрение и любезно ме канеха на информационен
ден след три дни.
Пресметнах, че брат ми тъкмо щеше да се е прибрал. И не можеше да ме спре да замина, защото първото нещо след като видях писмото беше да отида до общината, където ми обясниха, че могат да ми изпратят новите документи във всеки щат. Или да ги пусна за експресна поръчка и да си ги взема на следващата сутрин. Прецених, че ще е по-добре да жертвам голяма част от спестените ми пари.
На
сутринта си събрах багажа, изтеглих си останалите финанси, взех си новия
паспорт и отидох и хванах първия възможен автобус до Солт Лейк Сити, откъдето
се надявах че ще мога да си хвана друг до бъдещия ми дом. Е, оказа се че трябва
да се прекача някъде в Монтана, защото ще преминавам граница. Сега стоя и
премислям дали това решение е правилното. Университет покрива таксата за програмата
и се надявам да осигуряват общежития, иначе не знам какво ще правя. В Аляска си
е студено…
Чувам
свиренето на клаксон и голям червен автобус влиза в отбивката на
бензиностанцията. Шофьорът слиза и се
насочва към входа и аз го питам.
- Извинете,
това ли е автобусът за Анкъридж? – той потвърдава и пита дали имам билет. Показах
му го и той ми каза да се качвам натопло.
Очаквам
да има повече хора, но имаше доста празни седалки. Не и тази, на която трябваше
да седна. От вътрешната страна стоеше тъмнокосо момче, което рисуваше с пръст
по запотеното стъкло.
- Извинявай,
мисля че това е моето място – казах и той веднага махна раницата си и я пусна в
краката си, за да освободи седалката до пътеката. – Харесва ми – посочих към
рисунката.
- Благодаря
– той ми се усмихна, но аз не му отвърнах. Не исках да насочвам вниманието му
върху себе си.
- Мисля,
че това… момче търси нещо – не мога да откъсна очи от скицата на автобуса и
фигурката, която гледа на север, отбелязал е посоката и тя съвпада и с пътя, по
който продължава да се движи нашия автобус. – и нещо ми подсказва, че ще го
намери – този път му се усмихвам, защото в главата ми виждам история, която
нямам на кого да разкажа.
- Добро
предположение – той изглежда изненадан, но не се отдръпва, а ми подава ръка. –
Конър – името му е хубаво. Прилича ми на Конър.
- Мади
– чуквам юмрук и вече съм сигурна, че ситуацията е крайно нелепа.
- До
къде пътуваш – пита ме почти веднага.
Мога
да го излъжа, обаче не ми се иска го правя, затова му казвам истината.
- Към
Северното сияние – разсмивам се и се сещам как прекарахме две седмици в едно
семейство обсебени от Аврора, които за съжаление нямаха идея как да се грижат
за деца. – чувал ли си легендата за духовете на светлинките, които…
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар