Ако един ден издам
стихосбирка, ще има една част, озаглавена “Неща, които написах, но никога
не ти казах”.
Когато снощи се събудих, имах
смелост да ти напиша и кажа толкова много. Изисква се мъничко дързост, която в
сънищата и представите имаме в запас. Липсваш ми. Това е
простичката истина.
Бягаш и не мога да те стигна.
Защо? Виновна (ли) съм…
Този пост е още за лявата ми
слушалка, която не иска да работи. За градския транспорт, за дразнещите, груби
хора.
За приятелите,
които задават правилните въпроси и изчакват сама да стигна до отговорите. За усмивките!
За възможно най-искреното “обичам те”, сълзите и онази песен на Ели Голдинг, която ми е
любима.
I need your love…
Доброто обикновено е това,
което остава.
Fin!
П.п. Тази снимка ме накара да
се замисля. Писането ме доведе до тук. Не искам да правя нещо друго.
Няма коментари:
Публикуване на коментар