Здравейте. Тези дни водих разговор, колко много обичам да пиша от мъжка гледна точка. Днес ми дойде вдъхновение да пиша от женска гледна точка. А именно история от света на Игрите на Глада, която се развива по време на 65-тите Игри на Глада, когато Финик, (мой абсолютно любим герой) печели.
Подарявам тази история на приятеля, който ми зае
книгите преди време и ме вкара в този прекрасен свят. Благодаря ти! <3
Ще се радвам да ми споделите вашето мнение, дали ви е
харесало!
А, ако ви се чете нещо от света на Хари Потър можете да
погледнете тук.
Рози и мрежи
Казвам
се Бриана Хол.
Трибут
от Окръг Едно в 65-тите Игри на Глада. И от много време не мога да си представя
нищо свързано с лукс. Има само горещина. Влагата е навсякъде. Мисля че преди
ден започнах да усещам симптомите на треска, но въпреки това не съм спирала да
се движа. Скоро ще се свечери. Когато падне нощта ще стане още по-сложно,
защото горещината не спада, но оставаме на тъмно. Всъщност сме само трима. Аз, Финик
от Окръг Четири и Круг от Окръг Пет. Краят е близо.
Когато
ме избраха бях меко казано бясна. Защото не харесвах живота, който водех, но все
пак не ми се искаше да го изгубя. Елитното училище, фалшивите усмивки,
родителите ми, които ме оставиха да се справям сама от осем годишна. И все пак
бях свикнала с разкоша на нашия окръг.
Моментите,
когато оставах сама в дома ми, и не бях заета с уроци или висене по досадни
партита, където разпасани и пияни хубавци се опитваха да ме свалят, прекарвах в
лятната градината, която обикаляше имението от три страни. Свивах се до някой
розов храст и си измислях истории. В тях нямаше интриги и завист. Всички бяха
щастливи, защото правеха това, което обичаха. Бях готова да говоря с родителите
ми и да им представя идеята ми за пътуване из окръзите и с цел да разказвам
историите на хората, живеещи там. Само трябваше да мине Денят на Жътвата. И
точно тогава животът ми се промени изцяло. Бях избрана да представям Окръг Едно
в Игрите на Глада.
Премигвам
няколко пъти, като отлепям поглед от залязващото слънце. Червено и оранжево се
сблъскват, но не могат да преборят прииждащата нощ. Арената има формата на
звезда.
В
началото, докато се движихме заедно със Сур, гледахме да избягваме лъчите на
звездата, защото там можеше да ни очаква засада. Той учеше в моето училище и
отлично познавах характера му. Идваше от богата фамилия, най-голямото от петте
деца, подготвен още преди да стъпи на арената, именно как да убива.
В
нашият окръг успя да се запази тайната, за моята липса на каквато и да е подготовка,
освен сутрешното ми шест километрово бягане.
Родителите
ми разполагаха с големи възможности и въпреки това, аз се противопоставих на
волята им и използвах последната си седмица преди официално да вляза в Игрите,
за да пиша. Оставих записките си под храста с бели рози, който обичах повече от
приятел. Защото истината е, че когато растеш сред Елита, малко или много всеки
парадира и се опитва да упражнява влияние чрез богатството си. Можеш да купиш
всеки. Дори и приятел.
А аз
не исках такива приятелства.
Със
Сур се разбирахме сравнително добре, той говореше, а аз мълчах, освен, когато
ме дразнеше. След началото на Игрите и двамата бяхме променени. Аз, защото ми
се наложи да убия други трибути, още в първите минути и той, защото се скри и
изчака да мине мелето. Решихме да се движим заедно, защото той беше тренирал и
неговите спонсори щяха да ни осигурят известна преднина. Родителите ми не
искаха единственото им дете да загине и въпреки това ми назначиха ужасен
ментор, който разби прикритието ми в опит да ми изпрати абсолютно ненужен
предмет. На кого по дяволите му трябва рокля, когато животът му е на косъм?
Мисля,
че почти настъпих нещо. Оглеждам внимателно лявото си ходило на
последните слънчеви лъчи. Не е трън, каквато е първоначалната ми мисъл. Парче
от жица е. Което означава, че Круг е бил или е някъде наблизо. Не ми се иска да
се срещам с него по тъмно. Не ми се иска да се срещам с него изобщо. Изминаха
два дни, от смъртта на последния трибут. Голямо затишие, преди буря. Не съм
убедена дали на тази влага Круг може да пусне ток по някакъв откачен начин, но
не ми се иска да разбирам. Поемам в посоката, от която дойдох. Гледам да
стъпвам внимателно, доколкото е възможно. Почвата е мека, което ми помага,
понеже от известно време се движа боса. И все пак трябва да внимавам, за да не
издам местоположението си и най-вече, за да не се нараня. Знам че най-близкия
край на звездата не е много далеч оттук. И все пак да прекарам втора поредна
вечер там си е риск. Но не ми се иска да попадна на скривалището на Круг.
Финик
определено не е за подценяване. Оглеждам се за скрити въжета и мрежи. Видях
тризъбеца, който получи от спонсорите в действие, когато приключи със Сур. Беше
страховито и, колкото и да ми се иска да вярвам на късмета си, знам че срещна
ли се отново с Финик, той няма да ме пусне да си тръгна. Тогава имаше избор
между двама противници и двамата идващи от окръга спечелил Игрите предишните
две години. Стоях вцепенена и гледах зелените му очи, които не ме изпускаха,
нито за миг. Знаех че нямам шанс. Тогава той ми кимна и тихо се насочи към Сур.
Можех да го ударя в гръб, можех и да изкрещя, за да предупредя трибута от моя
окръг. Но не направих, нито едно от двете. Просто побягнах.
Както
бягам и сега. Не искам нощта да ме завари без прикрие. Също така съм гладна,
изморена и искам да се разкрещя на някой. Дишам на пресекулки и се радвам, че одрязах
русата си коса преди дни. Въпреки това мокрите кичури се лепят пред очите ми и
ми пречат. Мисля си за онова момче, с което исках да танцувам на последния ми
бал. Той стоеше в ъгъла на залата. Сериозните му очи обикаляха сякаш търсеше
нещо. Изглеждаше различен. Може би щеше да ми стане приятел. Или нещо повече…
Задъхано
и далеч от елегантно цопвам по очи в блатото. Съвсем го бях забравила. Опитвам
се да стъпя на камък, макар че усещам разранените си пръсти, и тогава отново
падам. Не ми се иска да се удавя в тази вода и панически започвам да махам с
ръце, докато главата ми най-сетне се подава на повърхността и си поемам глътка
свеж въздух. И тогава усещам, че нещо се стяга около мен. Оказвам се оплетена с
въжета и мрежа.
А
пред мен стои Финик.
Впервам
поглед в него и чакам. Той като че ли не бърза. Вдига ме в мрежата, на метър и
нещо над земята. Опитвам се да се размърдам, но въжетата ме стягат още повече.
Усещам липса на въздух.
- Не
се бори – казва ми той. Лицето му е изпито. На дясната му скула има рана, която e гноясала. Подпира се на тризъбеца, но знам, че му трябват секунди, за да ме
набучи на него.
-
Давай – казвам му. Не виждам смисъл да се боря. – Круг е на няколко километра
южно оттук.
Той
насочва тризъбеца към мрежата.
- Услуга
за услуга – усмихва ми се Финик. Тази усмивка е истинска, знам го, защото от години
живея сред фалшиви.
Разсмивам
се. Какво мога да искам в този момент. Време? Да изчакам и да забавя събитията.
Какъв е смисълът? Толкова много кръв, въздухът е пропит с нейния мирис. Дори
влагата не може да го прогони. Горещината само притъпява кошмарите, които имам,
в редките моменти, когато успявам да задремя.
Сещам
се за хладните вечери, на моята тераса с гледка към Лятната градина. Искам да
се пренеса там. При моите истории със щастлив край.
- И
розите запели, там някъде на юг, мечтите се топели, направени от пух – това
беше любимото ми стихотворение, когато бях дете. Сега вече не съм.
Прилепям
колене към брадичката си и правя знак на момчето пред мен да се приближи. Казвам
му за моята малка тайна, скрита под белият, розов храст. След, което му се
усмихвам и затварям очи.
Казвам се Бриана Хол.
Трибут
от Окръг Едно в 65-тите Игри на Глада. Пред мен стои Финик Одеър от Окръг Четири,
бъдещ победител в тези Игри.
Питате
се откъде зная?
Истината
е, че надушвам победата, но рядко успявам да се отделя от фантазиите си, за да
я грабна. А тя е първата крачка към сбъдването на мечтите.
А
зеленоокото момче я заслужава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар