На един балон разстояние

 

- Ще ти разкажа нещо – Лу въздъхва. Не си пада по моите истории, но след като аз съм детегледачката днес ще ме изслуша. – Бях с точно две години по-малък от теб.

- Точно с две години? Сигурно е било паметен ден, щом го помниш. – казва и скръства ръце пред себе си. Косата му се е наелектризирала от дъжда, но продължава да стиска изгасналата цигара между пръстите си.

-  Да, може би бъркам. Бил съм по-малък, баба ти вече ме беше хванала да пуша. – той виновно навежда брадичка, съвсем леко. Не иска да се предаде, но и се страхува, че ще го издам. – Тогава, още си оставахме бележки. Знаеш както майка ти напомня за пералнята. Така и баба ти ни оставяше бележки.

- Истинска бележка? – Лу повдига недоверчиво вежда, когато кимвам. Че кой използва хартия, когато има JSASI. – мой ред е да повдигна вежда. Всеки е чувал за Just Smile And Say It – приложението, което заема функцията на всичките приложения в телефона ви. Само че, например аз, не го използвам. Предпочитам старите социални мрежи. А по мое време пращахме писма… - Е? Какво пишеше на бележката?

- Всъщност нищо важно. Списък за пазаруване – мляко, 6 яйца, майонеза… - подсмихвам се, виждам че отново губи интерес, не че има избор де. – Та, връщам се аз от училище. Изпитвали са ме по химия, а аз изобщо не я харесвах.

- Каква ирония – отвръща Лу. – А по цял ден работиш с химикали.

Донякъде е прав, но детските партита не се лесна работа. Както и пълненето на балоните с хелий и рисуването им преди това. Но си обичам работата. Кара ме да се чувствам жив.

- И си казах, че ще се полегна само за малко. И, познай. Заспивам! – драматично описвам дъга с ръце.

- И? – Възцарилата се тишина не се харесва на племенника ми.

- Кран.

- Кран?

- Да, кран.

- Какъв кран?

- Кранът на студената вода в кухнята. Течеше. Ако го завиеш до край. И точно това съм направил. Събудих се, след блажен сън, след близо три часа. Кухнята бавно се превръщаше в басейн.

- Да бе – Лу не ми вярва, но на лицето му е цъфнала усмивка.

- И аз това си казах. Съответно, бърсах, търках и разбира се, баба ти се прибра, докато бях в процес.

- Скара ли ти се?

- Каза ми, че едва не припаднала като ме видяла с парцала да търкам пода.

- Хм – Лу прави заключение и оставя цигарата в пепелника.

- Добро момче, искаш ли балонче? – питам го, но той вече е влязъл в къщата.

Затварям вратата на терасата и си спомням колко се смя сестра ми, когато мама и го разказваше на вечеря. Беше хубава вечер.

- Лоренцо остави това за теб – казва Марчела, подавайки ми сгънат на четири лист, когато я прегръщам за довиждане. Аз съм единственият в семейството, който все още нарича сина и с прякора от детството му.

Дъждът е спрял, но нощта е хладка за средата на април. Отварям листа, очаквайки да видя някоя от “неуспешните” скици на Лу.  Само че хартията е почти изцяло запълнена с черно. Вижда се края на един кран, който бълва вода. А в единия ъгъл едно момче лети, хванало конец, вързан за балон. Племенникът ми определено има талант.

Усмихвам се, а в Милано отново завалява дъжд.  И слава богу, защото и очите ми потичат.

 

КРАЙ

 

 АВторски текст!!

 

АН – заспивам

Тони – бележка

Алекс – кран

 

Анекдот, комедия

 

 

Благодаря!