Сънища & книги // Dreams 'n Books - Fanfiction by Me

 

Вдишвам дълбоко. Всичко блести в ослепителна белота. Не бях виждала толкова сняг никога през живота си, но като цяло годината си беше доста странна. Вървим по павираните улици по центъра. Анджи ме е подхванала под ръка.

- Пак си се отнесла нанякъде – констатира.

- Извинявай! – и двете се засмиваме. Тя е една от най-близките ми приятелки и знае колко лесно се впускам в света на фантазиите.

Книжарницата е едно от любимите ни места, особено този декември, когато вятърът духа ужасно силно. Уж сме до морето и въпреки това пронизва през дрехите.

Лампите светят като запалени фитили, кориците на книгите ни подканват, коя от коя по-красива. Оранжева, розова, зелена. Анджи ме е дръпнала към секцията с чуждоезичните книги. Искам да прочета доста от тях, но днес всички се сливат като дъга.

- Виж тази – русокосата ми приятелка ми показва книга, която искам да прочета от доста време. Обръщам я. Цената и е стабилна, а и се поохарчих за коледните празници. – И познай – поглеждам я въпросително, а тя ми се ухилва - има я в Читалнята!

Грабвам Анджи подръка и поемаме към Библиотеката. Тя определено е любимото ми място в града. Хората, около нас бързат с последните покупки. Коледа е след няколко дни.

Трябват ми няколко секунди да осъзная, че вървя сама. Обръщам се и виждам Анджи разговаря със симпатично момче, което е носи тъмно палто и черна шапка с периферия на главата си.

Изглеждат така сякаш се познават.

Усмихвам се нервно  и изчаквам да ме запознае с приятеля си. Подавам ръка и чувам русокоската до мен да обяснява, че сме тръгнали към Читалнята. Момчето срещу мен казва, че с удоволствие би се включило към нас, но има среща с приятеля си и, ако сме съгласни ще дойдат и двамата малко по-късно. Никога не съм била добра в отказите, затова и се съгласявам. Момчето ни намигва и тръгва в противоположна посока. Обръщам се към Анджи.

- Аз… може би го харесвам, малко – казва тя.

- Няма нищо лошо в това, изглежда готин – и някак познат ми се иска да добавя.

Библиотеката се намира до сградата на Общината. Старинна сграда с арка и огромни врати и тесни прозорчета. Библиотекарите ни познават.

- Отиваме в Читалнята – казвам, а те ни пожелават приятно четене. Също така се чудят какво търсим в навечерието на празника.

Обикаляли сме всяко кътче на библиотеката.

Читалнята обхваща пет помещения. Таванът е огромен, а на всяка стена, заоблена, са разположени по дванадесет рафта с книги. Централното помещение е моето любимо. Влизаме и търсим в останалите, когато имаме нужда от нещо специфично в дадената област. В средното намираме книги, които не знаем че търсим.

Анджи намира книгата от книжарницата и ми я подава. Изглежда почти нечетена, като изключим подгънатото ъгълче на страница тридесет и четири. Зачитам се в последният абзац, когато високата метална врата се отваря. Явно няма да бъдем сами тази вечер.

Усмихвам се на момчето с шапката, но дъхът ми излиза от устата ми, когато виждам човека до него. Виждала съм тези сини очи няколко пъти, но те са достатъчни, за да се влюбя. Разговорът преминава през Маркс, Вонегът и антична гръцка поезия. Не знам много по темата и започвам да съжалявам, че не прочетох онези книги в задължителния списък преди пет години. Разбира се, че той не ми обръща внимание. Учи в чужбина от година или две. Красив е и го знае. Също така общата му култура е завидна. Анджи и другото момче се смеят на някаква шега, която не успях да чуя. Изведнъж през ума ми преминава мисълта за целта на излизането ни. Полски разговорник.

- Заминавам скоро – казвам и се заравям в долните рафтове на най-близката стена, където е пълно с речници. Не откривам това, което търся.

- В Бирмингам е прекрасно по това време на годината – казва той и не мога да не срещна очите му, които най-сетне проявяват интерес към мен. Да, в Бирмингам е красиво, цивилизовано, европейско… Той има опит, сблъскал се е с трудностите да живее в чужбина, намерил си е приятели…

- Ще отида да проверя до колко часа работи Читалнята – подхвърлям и излизам.

Във флаето на библиотеката се води почти явен спор кога затварят институциите. Пред Коледа е. Ама пък било нормален работен ден все пак. Разликата е половин час. 19:30 това е окончателният отговор. С бързи крачки се връщам и го съобщавам на останалите. И сякаш русокоското единствено ми обръща внимание. Анджи не ми прави знак, но усещам че явно искаха да се усамотят.

- Трябва да потърся нещо в книжарницата – казвам. Ушите ми бучат.

“Да тръгваме?”

…

Излизаме през страничният вход. Той си слага бели ръкавици.

- Значи Полша? – пита ме той, а аз не мога да отлепя взор от сините морета в очите му. Вървим в крачка със стабилно темпо, защото вятърът е леден.

- Да – отвръщам. – Реших да… - Някой подвиква името му.
Явно има познати навсякъде.

- Живея ей там, да минем през нас само за секунда? – Кимвам.

Името му продължава да кънти по улицата. Той се извръща да поздрави някого, а аз ядосано увеличавам крачката напред.

Скръствам ръце пред вратата на дома му. Някакви хора продължават да го викат. Малко е досадно, даже плашещо. Той се опитва да обясни нещо със спокоен, но настоятелен тон, без да повишава глас. Усещам един по-висок звук, точно в момента, когато виждам и насоченият пистолет към нас. Стар, метален револвер.

Странно е, как обръщам внимание на тази подробност. После чувам само изстрела. Объркано и уплашено оглеждам тялото си, докато не виждам спичащата се кръв от ръкава ми. После всичко потъва в тъмнина…

- Добре ли си? Хей? – примигвам объркано и опипвам ръката си. Облечена съм с шарен пуловер. И не кървя. Стоя на пода и съм обградена от книги. А над мен стои той и ми подава ръка.

- Да тръгваме? – пита ме. – Ако не успеем да хванем книжарницата можем да пием кафе някъде.

- Не обичам кафе – проронвам все още под въздействието на представата, която се случи само в главата ми.

- Мисля че Чайната работи, а и познавам собственикът – усмихва ми се. поемам ръката му и хвърлям бърз поглед към Анджи.

Да, в момента определено е щастлива, момчето с шапката е преметнал ръка през раменете и и двамата обсъждат нещо на немски.

- Ами, да вървим  тогава – ръката му не пуска моята, когато излизаме от Библиотеката. Нямаме нужда от ръкавици.

 

 (Снимката е от Националната библиотека във Виена)

Здравейте! Как сте?

Сънувах това снощи и мисля че фенфикшънът се получи доста сладко. Може би малко мечтая за Коледа… хд

Можете да прочетете и творбата ми за Драко Малфой, а също и нещо малко с героите от La casa de papel/ Money Heist.

До скоро!

П.п. Душко този фик е за теб! Все пак участваш! <3