"Пожар" – Авторско

    

(Cr tumblr)

    Част 1 – Пламък

Има някакъв проклет вятър. Тя харесваше вятъра. Помня, онзи четвъртък, ноември беше преполовил, когато я взех от гимназията, пропускайки целия учебен ден и карах чак до крайбрежието. Ледените ми пръсти целуваха кожата и, а тя се смееше. После и двамата бяхме с настинка. 

Оглеждам къщите наоколо. Кварталът се води сигурен. Гарантират ти спокойствие, когато си отвориш джоба да си купиш някои от двуетажните къщи, с веранда, отпред. Никой не ти казва, че нещо ужасно може да се случи в този рай. Какъв е шанса?

Прехвърлям запалката между пръстите си. Някога беше оранжева. Сега е олющена и отдолу се вижда сивата пластмаса. Купих я от една бензиностанция, след като отново си получих колата. Лошото беше, че тогава и аз се разплаках. Позволих си да съм слаб, за няколко часа. И после всичко отиде по дяволите. 

Изгорялото гориво мирише ужасно силно и димът, кара очите ми да сълзят. Придърпвам шала, който тя ми остави, онази вечер, но се насилвам да гледам.

ВСИЧКИ ВИЕ ЩЕ ГОРИТЕ В АДА!!!

Част 2 – Изгаряне

– Тридесет години и четири месеца, ефективна присъда – чувам думите, но те ме карат да се разсмея с глас. 

          Нека мислят, че съм луд. 

Откакто получих обаждането от Джоди, не съм бил по-трезвен. Между мъката и яростта, осъзнах, че моят живот няма да стане по-малко прецакан. А този на близките и ще остане почернен завинаги от смъртта на по-голямата от двете дъщери на семейство Пирсън. Снимките из цялата къща, ще напомнят за неизживения живот, който Ели, можеше да има.

Нещастен случай, да бе. Това тук е истинския свят. Където някои родители малтретират децата си, а други им подаряват куклени къщи от ЛЕГО, макар и да са прекалено големи за конструктора. 

Нима има възраст, когато спираш да заслужаваш да живееш? 

Част 3 – Догаряне

Казвам се Джоди Пирсън. През май навърших деветнадесет и официално се превърнах в по-голямата сестра. И в по-живата.

Ели си отиде в една студена, януарска вечер, край една канавка в модерното предградие на Прайнвил, щата Орегон преди осем месеца. Сестра ми, обичаше да казва, че ветровете довяват интересни неща. 

Не знам кой вятър и довя Джеймс Хъчстър, но докато наблюдавам как го извеждат от съдебната зала, превит на две в истеричен пристъп се чувствам благодарна. 

Приглаждам полата си и се изправям от скамейката. Пръстите ми ровят из чантата, която стискам през рамо и най-накрая напипват фигурката.

Много бавно я изваждам и я повдигам над главата си.

Сиво-сините му очи ме пронизват. На лицето му за няколко мига грейва усмивка. 

Част 4 – Пепелище

Готова съм за скандал. Но мама просто ме прегръща силно и се разплаква. Татко е вперил поглед в една от снимките, на която сме четирима, сложена в златна рамка до телевизора. 

Избягвам да поглеждам към вратата на стаята на Ели и успявам да се шмугна през вратата в моята. Набирам номера, който съм наизустила. 

– Ще има ли обжалване? – пита дрезгав глас от Лимерик, Ирландия.

Част 5 – Сажди

Рожденото ми име е Джеймс Хъчстър. Майка ми ме кръстила на любимият и актьор. Износила ме и ме оставила на грижите на човека, от който съм наследил половината си гени. Според мен се е осъзнала и спасила навреме. Но, така и не открих отговор на въпроса, защо не е взела и мен?

– Е копеле? Кога ще излезеш? – с Шон делим една килия от известно време и не мога да разбера защо изобщо си прави труда да го играе загрижен за мен. – Шит… е, можеше да е доживотна…

– Какъв живот? Та аз съм мъртъв – умрях в деня, когато научих че Ели е умряла от инсулт в онзи богаташки квартал.

И, никой от така наречените и приятели, не се е сетил да провери дали се е прибрала успешно.

Когато се събраха отново, уж да почетат паметта на Ели и аз бях там. Гледах как и седмината изгарят.

Част 6 - Повей

Не вярвам в Бог, но все пак се моля за душата на Джеймс Хъчстър, който обожаваше сестра ми. Същият човек, който запали пожар и беше обвинен в убийството на приятелите на Ели, които не мисля, че някога наистина и бяха такива. 

С мама и татко пътуваме до брега на океана, където отваряме урната. Стискам фигурката ЛЕГО, която стои в джоба на суичъра ми. 

Надявам се Ели да се усмихва, там горе, докато вятърът отнася прахта и…

КРАЙ

"Звездни карти, спомени и една империя"– цитати и мини ревю

 

“Махит осъзна, че стои в тейкскаланския императорски двор, слуша тейкскаланска поетична надпревара, държи чаша с алкохолна напитка и до нея стои остроумна тейкскаланска приятелка. 

Всичко, което жадуваше от петнадесет години. Тук, накуп.”

“Искандр беше по-обигран политикан от нея. И по-мъртъв. Наследницата на имаго-линия би трябвало да се поучи от грешките на предшественика си.”

“По-добре да действа, отколкото да я вцепеняват хилядите променливи възможности. Хора, крачат, дишат и издишат през въздушен шлюз, за да поправят изтънели места по корпуса на станция, без да се замислят за движението на крайниците си, как ги придърпва гравитацията, дали вэтрешните мехове на бели дробове и диафрагма са се издули достатъчно, или не. Трябва да… не мисли. Или за мисли, но и да действа, докато го прави.”

“ – Защото Тейкскалан е огромна гладна твар, а Негово сиятелство Шест посоки не е побъркан, жаден за власт или жесток. Деветнадесет тесли, добрите императори не са чак толкова много. Дори и в поезията.”

“Всички щяха да умрат или… кой знае какво щеше да ги сполети, но все пак си оставаха “ние”. На който ще да е език.”

“Спомен наречена империя” е увлекателен роман за една малка станция, която изпраща своя нов посланик в сърцето на Градът, за да замени мъртвия му предшественик.             После, разбира се стават каши, политическите интриги се заплитат, а империята започва да се клати под тежестта от избора на нов император.

5/5 оценка. Заслужава си четенето!

"С аромат на ябълки, канела, бебета и мъртъвци" // Авторско

– Изглеждаш смазан – отлично познавам гласа, но трябва да разтъркам очи, за да се уверя, че не халюцинирам. 

Декември се рови в стандартен кашон, който подозирам, че е пълен с коледни лампички и стои в центъра на пещерата. Този път косата и е наситено оранжева, но пък се е отказала от бретона.

– Не е ли малко рано за посещение? – не искам да звуча грубо, но наистина се чувствам леко потиснат напоследък, а съм свършил едва една трета от работата си. 

– Дай да видя – тя невъзмутимо измъква безкрайно дългия списък с имена и коженият тефтер от ръцете ми. 

Въздъхвам, когато зарязва пергамента и внимателно разлиства дневника ми. 

– Доста близки граници – промълвявам и се подпирам на една колона. 

– Така е – Декември кимва отговор и пъстрите и очи ме поглеждат. – И все пак не е като при Април.

Припомнянето на онзи ужасен период, след който посестрината ни меко казано почти се разпадна предизвиква бледа усмивка по лицето ми. Разсейването сработва. 

– Ако ще украсяваш-

– Просто ми доскуча и реших да намина, Ноем – тя се разсмива, когато правя кисела гримаса насреща и. 

Единствено Декември си позволява да съкращава името ми. Въпреки това от векове и позволявам. Ноем и Ноел. Така е Коледа на френски, а тя си пада по символиката.

Раздвижвам крайниците си, преди да се строполя от умора и посягам да запаля свещ. Този ритуал винаги ме успокоява. А след днес, определено се нуждая от малко спокойствие. 

– Ябълки-

– И канела – довършвам. 

Знам, че обича този аромат, колкото и се преструва пред Октомври.

И двамата вдишваме сладкия аромат и поне за малко изключвам съзнанието си от всички имена и на починали и родени, които съм записал днес. Сутринта ще бъде трудна, но решавам да си дам почивка.

Декември потупва с пръсти по дългата маса, на която някога се събирахме, преди нещата да се променят и всеки да започне да гледа главно себе си и бройката души, която трябва да достигне.

– Как са нещата, горе? – питам, докато оставям свитъка при останалите девет, в двукрилният гардероб, в който всеки от нас дванадесетте закрилника си има свое чекмедже.

– Както винаги – тя изважда навито кълбо лампички, което ми връчва. – Малко светлина, никога не е излишна – прошепва ми и без да ми се налага да отварям очи, знам че отново съм сам. 

Закачам лампичките, но не ги включвам.

Предстоят ми още двадесет и един списъка, които да съставя преди да се отдам на заслужена почивка и на колекцията от готическа литература, която Октомври обеща да ми заеме. 

На сутринта усещам вятъра да жули кожата ми и да дере костите ми. Усмихвам се и запявам, заедно с него, защото това ме кара да се чувствам поне малко жив.

И все пак не, чак толкова, че да забравя, за сключената сделка с Дявола. Още година с моята любима, за година от вечността. Един от проблемите се оказа, че се превъплътих в един от дванадесетте месеца, съставящи я.

Макар и всички да сме мъртви по човешките стандарти, истината е, че душите ни са си съвсем живи. Само дето не ни принадлежат. Затова се опитваме да си ги откупим обратно, стига да успеем да съберем необходимия брой мъртъвци в дните, който са ни е определени, без да нарушим природното равновесие. Това включва много сметки и солидна доза препускане из земите на хората.

За повече от петстотин години, никой от нас не е успявал, колкото и да се е стараел.

Гадна работа...

КРАЙ!(?)

(CR)

(CR)

"Това се случи в Майорка" {Ема Страуб} // мини ревю

Здравейте! Как сте?

Днес ще ви разкажа малко повече за книгата от снимката, която определено заслужава 4/5 звезди, (5 давам главно на Бакман!) която доста ми хареса. Героите ни са членове на едно семейство, леко отдалечили се един от друг и допуснал грешки, но все пак семейната почивка ги събира и сплотява.

Защото, колко и да е трудно, роднините и най-близките приятели, винаги ще те защитят и подкрепят. В това е смисъла на семействата. Подкрепа, обич, съвети и още обич. 

Грешки се допускат, но когато искаш да се поправиш, ще намериш прошка. Почти във всички случаи. 

А няма нищо по-добро от това да смениш обстановката, дори и само за някой друг ден. Да се откажеш от токсични отношения или да дадеш нов шанс. 

Все пак всички си правим списъци с цели, които с помощта на Вселената, постигаме…

До скоро!

Щастие!

            

             Здравейте! Как сте?

Аз слушам песни на френски и съм тук. На скоро говорих с някой, който ми каза: Не можеш ли да се радваш на момента?

Това ме удари малко или много. Хубаво е да планираме и мечтаем, но понякога просто трябва да се наслаждаваме на миговете тук и сега, защото са уникални! 

Като пеенето на песни от детството и опитите за свирене на цигулка. Или просто разговора ни за всичко, в стаятата ти, която обожавам от дете. Или танците на онази песен, която винаги ще крещи детство. Или шегата, която оправя настроението ми за секунди. Или първите стъпки в новия град. Или първата хапка прясно сготвена вечеря. Или слушането на любимата ми песен за хиляден път…

Този ден отсега нататък ще си бъде твой!

Месец след Стожице.

Месец преди Амстердам.

Y es que estoy enamorada

До скоро! 

"Внимание, опасност!" – Авторско

 

  Думата равносметка винаги ме е плашела. Да премислиш нещата, които си преживял през годината или през деня, това никога не води мислите ти до покой.

5 минути

Стряскам се, въпреки че съм свикнала с познатия до болка сигнал, известяващ ни, че края на света идва.

– Прекалено скоро – гласът ми отеква в празната стая и чувам, че водата в банята спира да тече. 

Мат излиза и внимателно затваря вратата. Чак тогава ме поглежда. Хавлията, с която е обвит от кръста надолу се свлича на пода. Обхождам с поглед голото му тяло и си спомням деня, в който се запознахме. Тогава си забравих книгата в университетското кафе и той ме догони, за да ми я върне. Любов като по филмите. 

4 минути

– Съжалявам – казва той и аз се изправям и обвивам ръце, около раменете му. 

Облякла съм любимото си бельо – в небесносиньо. Косата ми е прибрана – първоначално на кок, а сега едвам се държи в ластика. През последните месеци много пъти бях в позицията на Мат в момента – плачех неудържимо, защото не можех да повярвам, че светът свършва.

Метеоритът е с размерите на Земята умножено по четири. Просто лош късмет. Никоя молитва не успя да го отклони от посоката му.

3 минути

– Обичам те! – прошепвам в кожата му и пръстите му галят лицето ми. 

Мат ме отнася в леглото. Взел е последния си душ в живота си.

– Обичам те, Елоди! – отпускам се напълно в ръцете му и се оставям на удоволствието. 

2 минути

Мат свършва първи. На мен са ми необходими още няколко секунди. после лежим прегърнати. Сякаш сме едно.

1 минута

– За какво си мислиш? – усещам че плача.

Не искам всичко да свършва. Не и преди да имам свой дом, деца и внуци. Не е честно.

– С онази рокля, грееше като слънце. Нямаше шанс да не се преборя за теб! – Мат ме целува и това е единственото, което има значение…

КРАЙ

"Лагер ЗВЕЗДНИ РЕЙНДЖЪРИ"

И до днес, чувайки някой да спомене "звездни рейнджъри" ме напушва на смях. Адски много харесвам игралните сериали, още от дете, но винаги ще се сещам за онова състезание, маскирано като летен лагер, в което участвах преди години.

Бяхме разделени на отбори, в различни цветове и носехме анцузи в тези цветове. Моят беше синьо-зелен! Да сте чували за синьо-зелен звезден рейнджър? Така или иначе цветовете бяга само формалност, която разграничаваше кой в коя стая от хижата ще спи. Всеки си имаше спален чувал и група от поне дванадесет човека, които да го мразят. Поне в моя случай беше така. Признавам – пропуснах първите няколко дни. Когато всеки разказваше за себе си и трябваше да се опознаем. Просто се наслаждавам на заобикалящата ни природа - планината винаги е била моят, първосигнален избор. А на там на 1200 м височина въздуха беше толкова различен.

Та, не си спечелих нови приятели. После се опитах да се извиня, глупав ход, който моментално ме превърна в очевидна мишена при първото възможно гласуване. И все пак състезанието рекламирано като новите Игри на глада (без смъртоносния елемент) тъкмо започваше.

По време на един от обедите в първата седмица видях Боян. Нямаше как да го пропусна с анцуга му в ярко червено. Определено и много точно избран за лидер. Усмихнах му се и той също ми върна усмивка. Моят отбор продължаваше да ме мрази. Мисля че беше на петия ден, на седмия предстоеше първото гласуване и Боян стоеше до един от изходите на трапезарията. Обърна се към нашата маса и каза, че един отбор е победил друг на футбол. Знаех, че това е неговият любим отбор и извиках победоносно. Какво лошо има да се радваш на нещо чуждо?

Едно момиче от моя отбор каза, че стринка и е в ръководството на загубилия отбор. Все едно съм длъжна да го подкрепям, заради това. Те и без това ме мразеха, дали защото идвах от малка държава или защото не исках да участвам в играта на тартор.

Боян разпери ръце и аз направих най-естественото нещо - скочих право в тях. Краката ми се увиха около кръста му и той ме задържа във въздуха. Почувствах се не толкова сама.

Когато ме пусна ми се усмихна широко, очите му се притвориха и в този момент осъзнах, че го обичам.

На следващия ден ходихме на дълъг поход, последните в който отпаднаха. Ние водихме колоната доста дълго време, а след това се подкрепяхме взаимно по време на прехода с дължина деветнадесет километра. Заспах капнала и бях сигурна, че със сигурност ще съм номинирана на следващия ден.

Тогава слънцето остана скрито зад сивите облаци през цялото време, а хижата приличаше на кошер. Всичко обикаляха напред-назад и обсъждаха гласовете си. Неочаквано за мен, но не аз напуснах моя отбор през тази вечер. Дори не получих глас.

Всъщност отпаднах чак след средата на състезанието и то сред един злощастен жребий. Не че някога съм имала късмет с тези неща. Бяхме се събрали край лагерния огън и празнувахме успешно преминатия ден, прекаран в ориентиране в гората. Може би трябваше да се сетим, че предстои елиминация при положение, че никой не беше отпаднал през деня. В момента, в който бръкнах в плетената торба, знаех че съм изгубила играта. На моето листче пишеше числото две, а Боян ми показа своето. На него имаше единица. Всички изтеглили двойки си събрахме багажите и напуснахме хижата още същата вечер. Боян отказа да повярва, че си тръгвам. Но аз просто му се усмихнах и му пожелах да продължава да играе със сърце.

– Но аз вече дадох своето! – винаги ще помня тези негови думи. 

В автобуса до мен седеше лидерката на моя отбор. Явно и тя не беше късметлийка. И така за по-малко от час звездните рейнджъри бяха редуцирани на половина. 

– Поне ти спечели – каза ми тя и аз и се усмихнах в отговор. Нямаше предвид играта. 

Прекарах следващите седем дни в хотела, все още се намирахме в планината, но на доста по-ниско. Любима ми остана гледката на боровите през прозореца. 

Една сутрин някой почука на вратата ми, неколкократно и аз реших да прекратя отшелничеството си.

Може би минаха часове преди с Боян да се отделим един от друг. Знаех, че е влязъл в последната десетка. Не ме интересуваше на кое място е приключил. А и той предпочете да си говорим за всичко друго. За това как обичаме да ядем сандвичите си, за любимия ни аромат, за най-яркият ни детски спомен…

По някое време сме заспали, уморени от всичко случило се през този месец. 

На сутринта събрах багажа си и Боян ме поведе към автобусите, които щяха да ни отведат отново в цивилизацията. Разменяхме си усмивки с други лагерници, някои, които познавах, а други виждах за първи път. Тази почти затворена общност се беше превърнала в някакво откачено огромно семейство и до днес мога да потвърдя, че си запазих отношенията с неколцина от звездните рейнджъри. 

– Държа те – каза ми Боян и дланта му намери моята. – О, между другото, спечелих!

Шумът беше оглушителен. Ръкопляскания, щастливи викове и много смях.

Тогава, макар и в края на това лудо юлско-августко приключение почувствах, че се намирам точно на мястото си.

КРАЙ