"Компасът на пирата или момчето, което виждаше призраци"

Дрихт не вярва в приказки.

Призраците са друго нещо.

Но никога не му се е налагало да вярва на думите им.

До сега.

Вещицата проклела баща му и той се удавил в морето. По-късно то погуби и майка му, която не успя да понесе самотата, скрита зад гласовете на острова. Един ден хората от селото намериха легена с прането захвърлен на пътеката пред къщата.

Горката жена, да увехне като цвете през есента.

Ами момчето?

Момчето е кротко. Почти не говори. Очите му обаче… толкова светли, сякаш мъртви. 

Но не са.

Виждат през облаците и мъглата.

Откриват хоризонта и после сушата. 

Дрихт израсна слаб и жилав, макар че почти винаги да получаваше прилична храна. Хората от острова го дължаха на баща му. По този начин считаха, че почитат паметта му. 

Всъщност Дрихт беше този, който последва бащината си воля. Изучи морският занаят, макар че духът на майка му, често се явяваше в сънищата му, за да го предупреждава, че морето носи смърт. Призракът на баща му, го следваше през дните, преди да напусне окончателно селото и да се отправи към града. 

Там очите му не бяха проблем.

Капитаните просто искаха да работи здраво.

И така през един топъл майски ден, Дрихт се озова в открити води и там се почувства съвсем намясто. 

Призраците на загиналите в морето го съветваха, повечето бяха добронамерени. И скоро момчето започна да се издига в очите на морските вълци. Две лета минаха преди да стане помощник-капитан. И още едно преди да купи “Скарлет”. 

Дрихт се оглежда на всички посоки, но навсякъде има само морска шир. И по-лошото морска буря се вихри и заплашва да унищожи корабът му и да превърне него и екипажът му в призраци.

Духът на мъртвия португалски капитан с златен зъб се появява отново.

– Пътят е на запад – повтаря привидението, окъпано в зеленикаво-сива светлина, но Дрихт би избрал всяка друга посока, защото отлично знае какво има на запад.

Подводни зъбери.

На повече от метър дълбочина. 

– Довери ми се, момче! Смъртта е по-близо, отколкото предполагаш! – Дрихт потръпва за първи път, въпреки че дрехите му отдавна са подгизнали.

Защото духът на баща му твърди, че точно с тези думи го изпратила вещицата преди последното му плаване.

Защо ли изобщо я е потърсил…

Дрихт не се страхува да умре в морето, но хората му – които е отпратил в трюма, със заповед да не излизат до второ нареждане, не заслужават тази съдба. 

– Не знам накъде е запад – казва, а привидението се изкикотва зловещо при тази откровена лъжа и минава право през него. 

– Добрият капитан знае накъде е север – намига му със оцелялото си око духа. Другото му е скрито зад черна превръзка. 

– Ти север ли търсеше? – пита Дрихт, но бледата форма се изкачва на най-горната палуба и прави скок в морето. 

Водата оплисква момчето и то завърта руля на наляво.

Сигурен е в решението си. 

Все пак смъртта ще дойде рано или късно.

И винаги ще бъде на една буря разстояние. 

Дрихт избира да повярва на мъртвия пират, който някога е продължил да плава към дълбочините. И е изгубил всичко. 

Това решение му носи още един изгрев в голямото синьо.

КРАЙ

АВТОРСКИ ТЕСТ И АРТ