Черпи ме мартини.
В първия момент не го познавам. После се сещам. Потъвала съм достатъчно пъти в очите му, като планински езера. Но оттогава са минали пет години.
Възможно видът ми да го е предизвикал. Не един мъж ме е наричал красавица. Но за мен вътрешната красота винаги е била по-важна. Сещам се за онзи път когато се държа напълно детински и крещя по мен. Въпреки че ми уби настроението онази вечер, накрая просто се забавлявах. Знаех, че не губя абсолютно нищо.
Сега отново се забавлявам. Не свалям усмивката си, фалшива и не отпивам от питието. Не обичам мартини. Предпочитам джина с тоник.
Говорим общи приказки. Главно за града – който ще напусна утре сутрин. Питам го как са някогашните му приятели. Успяли са. Дори повече от него. Завижда им.
Той ме оглежда и ми се приисква да се покрия плътно с палтото си, затова просто отвръщам на погледа. Неподдържано тяло, в ранните тридесет. А душата все още я няма.
Колко нощи съм плакала, недооценена и молеща за внимание. Което днес не ми трябва да си прося.
Той отпива от чашата си с водка. Спирт и празни думи. А мога да смачкам сърцето му стига да поискам. Само че, не искам.
Кимвам на бармана, който след по малко от минута поставя халба бира на плота между нас. Вдигам я за наздравица и отпивам жадно няколко глътки.
Поглеждам го за последно. Усмихвам му се, истински. Докато той зяпа белите ми зъби използвам момента да изям набучената маслина. Все пак заслужавам някаква награда за търпението.
После ставам от стола и обръщам гръб на бара. Необходими са ми секунди, за да открия шумната компания, в чийто състав тази вечер липсвам само аз.
Утре ще си тръгна. Отново. Но днес, заедно ще вдигаме чаши за миналото и за бъдещето!
КРАЙ
АВТОРСКИ ТЕКСТ И СНИМКА
Няма коментари:
Публикуване на коментар