The sunshine violinist from Milan - авторско разказче

Здравейте!

Днес съм решила да ви споделя нещо, авторско, което дописах току що. Вдъхновението ми дойде още снощи и историйката е факт.

Just find this beautiful art in this blog (credit)!

Thank you! I hope some day to translate my story in English! <3

Ами това е! Приятно четене!

The sunshine violinist from Milan

- Виж, Гио не беше лош. Никак даже. Свиреше си на цигулката на площада, това го умееше. Знаеше ги симфониите на Бах, на Бетовен, аз съм музикален инвалид, не ги разбирам тези неща. Но на хората им харесваше. Виждал съм да му дават стотачка, веднъж, а често имаше и банкноти от по петдесет. Петдесет евро! Не е зле, нали? Макар че може би на теб ти звучи недостатъчно. На него му стигаше. А имаше и по-малки. Монетите даваше на просяците, край фонтана, с усмивка на лице. Всъщност, аз винаги съм го виждал усмихнат. Никога не ми се е оплаквал. Не правеше нищо лошо. Но е мъртъв. Шибаната черна богаташка Тесла го е помела. А дори не са спрели... Беатрис?

Cazzo!

Подхващам я през раменете, за да не си разбие главата в паважа.

- Мамка му! - разтърсвам я. - Беа? - докосвам лицето и. -  Беатрис? - няма отговор. Май ще се наложи да я ударя. Но как да шамаросам третата подред в линията на наследяване на Dolce & Gabbana? Гадна работа. Гледам да не и оставя синина. Красива е спор няма. Очите и бавно се отварят и примигват за да ме фокусират. Сини са, като морето. Не че съм го виждал, някога.

- Какво стана? - пита тя с прегракнал глас. Подавам и ръка, за да се изправи.

- Припадна. - поглежда се преценяващ поглед. - Нищо не съм направил. Тя докосва бузата си. - Съжалявам за шамара. - промълвявам - Да те закарам?

- Не благодаря. - Беатрис вдига чантата си от земята и ме поглежда в очите. - Гио беше и мой приятел.

Преди да успея да отвърна нещо тя поема по кълдаръмената уличка. Ниските и обувки хлопат странно успокояващо.

Обръщам се и излизам на площада. Гио свиреше тук всеки ден без неделята. Тогава  се мотаехме из града, надничахме из бутиковите магазини, макар че нищо не разбирахме от мода, къпехме се из фонтаните и ядяхме прясно изпечена пица. Вечерта, той вземаше цигулката си и отиваше в имението на Беатрис. Даваше и частни уроци. Всяка неделя. И после един ден, си отиде, без дори да си каже молитвата.

Вземам си сладолед за три евро и 50 цента. Избирам си лимонов. Какъв ли вкус обича Беатрис? Оставям мисълта да поседи в главата ми, но тя не отлита. Слънцето вече залязва. Но туристите не спират. Щтракат снимки със малките си фотоапарати, докато децата им тичат, скачат и плачат из галериите на Виктор Емануел, където са скъпите магазини.

Беатрис.

Решавам да я изпратя. Качвам се на синия си мотор и потеглям със мръсна газ. Пристигам пред огромната сграда, в която живее със семейството си. Сигурно имат двадесет стаи. Или поне така, ми е разправял Гио. И поне четири бани.

Беатрис пристига. Спотаявам се до ъгъла на съседната сграда, така че да не ме види. Тя бръква в огромната си чанта. Сигурно си търси ключовете. Това е страничният вход на имението. Явно не иска да  разберат че е излизала. Или с кого се е срещала. Такъв, като мен...

Мислите ми биват прекъснати, защото една черна, скъпа кола навлиза в уличката. Баща и? Хайде Беа!

Колата спира до стълбите и от нея излиза един мъж. Той се насочва към Беатрис и я дръпва към колата, от която излиза втори.

Тогава осъзнавам какво се случва! Тези хора искат да отвлекат Беатрис!

- Lasciami stare! Остави ме на мира! - изкрещява тя, а онзи посяга да я удари.

Спускам се към тях и забивам юмрука си в лицето на копелето. Той залита назад. Другият се опитва да ме удари в гръб, но аз съм по-бърз. Хващам и извивам ръката му, докато не чувам изпукване. Беатрис е в шок. Дръпвам я към съседната уличка, в която паркирах. Качвам се на мотора и и подавам каската ми.

- Дръж се здраво! - казвам и и потеглям.

Онези, са след нас. Шофирам бързо, минавам на червено на няколко светофара, а Беатрис се е вкопчила в мен. Излизаме извън града. Карам още 20км на юг и спирам, в една отбивка.

- Мисля, че се отказаха. Come stai? Как си ?

Беатрис цялата трепери.

- Bene. Добре съм. - казва и се разплаква. Прегръщам я силно.

- Хей. Хей. Няма страшно. Всичко е наред. Свърши - Галя косата и, оставяйки я да изплаче цялата си болка.

- Обичах го. - прошепва тя.

Толкова ли е просто? Любов. Знам значението на тази дума, но от доста време никой не ми го е казвал. Ti amo. Обичам те.

- Да си вървим, Беа. - качваме се на мотора и поемаме към заспиващото Милано. Когато стигаме до центъра. Беа ми прошепва в ухото да спра.

Изпълнявам без за питам. Слизаме и настъпва неловко мълчание.

- Има ли кой да те прибере? - питам я.

Тя се сепва.

- Да. Ще се обадя на papà.

- Добре.

Стоим облегнати на мотора. Убеден съм, че и двамата си мислим за Гио.

Докосвам рамото и.

- Scusi. Извинявай.

- Няма проблем.

- По-добре да тръгвам. - казвам и.

Тя ме целува по бузата.

- За това, че ме спаси.

Усмивката и е красива.

- Пази се. - прошепва ми.

Апартамента ми се намира на четири преки от Дуомо. Не е луксозен. Нищо общо дома на Беа. Качвам се три етажа и посягам да отключа. Вратата се отваря сама. Някой е влизал тук. Сметвам крушката. Всичко е разхвърляно, стъклата са изпочупени. Посягам и загасям. Лошо. Оставям очите ви да свикнат с мрака. Вдигам матрака и напипвам хлад.

Пистолета е толкова лек в ръцете ми. Дуомо се отразява във Големия фонтан. Там от дясно сядаше Гио и създаваше магия с цигулката си.

Чувам стъпките, преди да видя силуетите в мрака. Тежки и уверени.

Какво пък, усмихвам се на себе си.

- Да приключваме с това.

Dolore. Болка. По цялото ми тяло.

Старая се да се движа в сенките. И все пак не мога да пропусна яркия надпис Dolce & Gabbana. Дано го наследиш, Беа.