šans

Минало е време. Но все още обожавам песните. Пея с цяло гърло и скачам, докато не усещам как краката ми умаляват.

Когато концертът приключва се насочвам към изходите, но усещам някой да хваща рамото ми. Сменят се светлини и стаи и се озовавам зад сцената. Очите, с цвят на какао, които никога не съм забравяла изследват лицето ми. Поемам си накъсано дъх и после усещам сълзи. И двамата плачем, без да се докосваме. 

Изборът беше мой да дойда тук тази вечер. Да сменя автобус, самолет и после три влака. Защо ли? Може би, за да затворя тази страница! Или пък да започнем нова, отново… заедно.