"Късметлийка" // Авторско

  Обикновено харесвам пътуването с тур-автобуса. Но не и тази вечер. Движим се по второкласен път и усещам всяка дупка, през която преминаваме.

Отоплението е включено, но ръцете ми продължават да са ледени. И в същото време, онова каустрофобично чувство започва да ме обзема малко по малко. Опитвам се да гледам през прозореца, но нощта е в пика си, а осветление отвън, почти липсва. Затова връщам погледа си към пръстите си. Две от кокалчетата на лявата ми ръка са разранени и заплашват да прокървят. Не вдигам очи, страхувайки се, че ще предизвикам разговор.

След известно време спираме за почивка. Тялото до мен напуска седалката, веднага след като автобуса отваря вратите. Претеглям набързо възможностите и решавам, че ще използвам тоалетната в бензиностанцията, за да не се налага да го карам да става, тъй като от ден едно на тура, аз стоя до прозореца. 

Момчетата разговарят помежду си, на езика, с който съм свикнала, но все още не разбирам напълно. Хвърлям им бърз поглед, но не засичам Боян. Сигурно пазари. 

Връщам се обратно в автобуса и сядам на мястото си. Запушвам ушите си със слушалки, но никоя регетон песен, не успява да ме успокои. Дори не осъзнавам, че съм разчоплила една от раничките на кокалчетата ми и от нея бликва кръв. Наблюдавам я – хипнотизирана и после една салфетка притиска мястото. 

Боян не казва нищо и просто попива кръвта ми и после просто целува кокалчетата ми, едно по едно, не само наранените. Усещам сълзи, да се стичат по бузите ми, защото този жест е толкова интимен, на фона на цялата каша, която забърках след край на концерта тази вечер.

Потегляме и след малко свалям слушалките. Шумът от пътя заглушава хлипането ми. Пръстите на другата ми ръка, лекичко стисват неговите, но все още не мога да намеря смелост да срещна очите му. 

– Хей, добре ли си? – без някое от обръщенията, въпросът ме удря и потръпвам. 

Боян ме придърпва към себе си и целува косата ми. 

– Съжалявам – прошепвам.

– Можеше да бъде и по-зле – каза и аз поглеждам към сцепената му вежда. 

Не знаех, че мога да изпитвам такава ярост към някого, но след края на концерта, точно когато момчетата се покляняха, настъпих силно, момичето, която не спря да се блъска в мен по време на целия концерт. Тя ме ритна и моите пръсти се свиха в юмрук и после замахнах към лицето и. После всичко се смеси в мощна вихрушка от крясъци и аз се озовах зад сцената, а косата на Боян беше разрошена, веждата му сцепена, а той беше бесен. 

– Наистина съжалявам – казвам, но той просто ме целува и за секунда, всичко изчезва.

– Не искам да пострадаш – отвръща ми и виждам, че целувката му е причинила болка.

Докосвам бузата му с длан.

– Благодаря – изричам на родния му език и това предизвиква усмивка на лицето му. 

– Просто следващия път, дай знак, когато смяташ да изпробваш уменията си по борба, късметлийка си, че бях наблизо – засмивам се, внезапно припомняйки си, че момичето може да беше по-ниско от мен, но приятелят и беше поне с една глава по-висок от Боян и сигурно два пъти по-тежък от мен самата. 

– Наистина съм късметлийка – отвръщам и двамата се засмиваме.

Това слага край на съмненията ми, че нещата между нас не са наред.

– Следваща спирка София, България! – чувам мениджърът на момчетата да съобщава, с помощта на мегафона. 

– У дома? – прошепва Боян в ухото ми. 

– У дома – сега наистина се разплаквам, защото усещам как нещо трепва в сърцето ми. Не съм се прибирала от три години…

 КРАЙ