Не ме питайте защо.
Наречете го инстинкт. Интуиция. Дори и професионално изкривяване, макар че не мога да не се съглася, че приех обаждането с голяма доза любопитство.
Помните ли онази игра с въпросите от детството, тестваща истинското приятелство, в която ви задават въпроса: “Ако най-добрият ви приятел се обади в три през нощта и ви каже, че е убил човек, какво ще направите?”
Е, определено едва ли в топ отговорите ви стои това да зарежете топлото си легло, да хванете първата електрическа тротинетка и да отпрашите из нощна Барселона. Точно това направих аз.
Минавам покрай осветената Саграда Фамалия, която дори и в този късен час е заобиколена от малки групички туристи или тийнейджъри след парти.
Усилвам скоростта и скоро се озовавам пред малкия театър.
– Той е мъртъв – това бяха думите, които ми каза Луз.
– Сигурна ли си? – прекрасен отговор, знам! Нямах си и на идея кой може да е той, но мъжкият род и евентуалното съотношение едно към едно не ми се понрави.
– Така мисля. Ти си лекарят! – отвърна ми някогашната ми най-добра приятелка преди да затвори.
Две неща, които трябва да уточня в този момент:
Първото е, че тепърва тази година ми предстои да завърша общият курс по медицина и да специализирам.
Второто е, че си падам по Луз от около три години. От толкова време и не сме разговаряли лице в лице.
Влизам внимателно като придържам високата дървена врата, за да не вдигна шум. Късият коридор води право към единствената зала, пълна със сини меки кресла, разположени на общо десет реда.
Луз стои в центъра на пътеката и се стряска, когато чува стъпките ми. Гримът и е размазан и рижавата и коса е почти напълно излязла от кока и.
– Благодаря ти, че дойде – прошепва ми, докато аз се опитвам да си поемам ритмично дъх, след неочакваната прегръдка, която получавам. Тя буквално се хвърля в ръцете ми и прегръща кръста ми, защото съм с цяла глава по-висок от нея.
– Покажи ми – отвръщам и пръстите и остават преплетени с моите, когато ме повежда към сцената. Дланта и е ледена.
Не ми се иска да я пускам, но трябва да изпълня лекарските си задължения и да огледам пациента. Той лежи с лице на пода, а задната половина на главата му плува в кръв. Не е първият труп, който виждам, но за първи път виждам лилава кръв.
– Мъртъв е – констатирам вече очевидното, но не мога да не забележа полуотворената метална кутия със наситено синя боя, която се е търкулнала почти под първия ред от кресла.
Бих използвал медицинската терминология, която вече знам и насън, но вместо това стисвам треперещите си пръсти в юмруци.
– Той падна – прошепва Луз и гласът и се разнася из цялата зала.
– Познаваш ли го? – питам я, като най-накрая срещам погледа и.
Тя прави въртеливо движение с глава, което може да означава и “да” и “не”.
Това ме жегва дълбоко, защото този мъж, който изглежда поне с двадесет години по-възрастен от нас е изпълнил всичките ми фантазии, които аз така и успях да осъществя.
Познавам Луз от цяла вечност. Със сигурност броят на годините ни приятелство е двуцифрено число. Тя винаги е била човек на изкуството. Не се изненадах, когато заряза медицината още през втората година, за да си отвори свой театър. В него тя е сценарист, създател на декорите и костюмите, и главен и единствен разпоредител. Пиесите на двете постоянни трупи са доста успешни, защото билетите свършват още в първите два дни в продажба. Присъствах на откриването и на първата постановка. Това наистина е нейното нещо!
– Какво ще правиш? – въпросът и ме връща в реалността, в която в Барселона вали пороен дъжд, а в театъра на Луз сме ние двамата и един труп.
– Не знам – отвръщам и потривам слепоочието си.
Когато и признах чувствата си, тя тъкмо се беше договорила с първата трупа артисти. Не беше готова да и отнема токущо придобитата свобода. Затова продължих да залягам върху учебниците и да уча, защото това е нещото, в което ме бива! Станах първенец в групата, а после и във випуска. Дори ме канеха да присъствам на частни операции. Една от тях не премина по план. Вината не беше моя, но е трудно да загубиш човешки живот, над който все пак си имал някакво влияние. Тогава Луз беше човекът, на който се обадих и плаках, разговаряйки чак до настъпването на изгрева.
Година по-късно се изкачваме до единствения балкон, разположен вдясно и сме сякаш на една ръка разстояние от черно-синият таван, репрезентиращ нощно небе, завършен почти изцяло.
– Красиво е! – Луз среща очите ми, но в тях не мога да прочета нищо, защото на лицето и грее широка усмивка, такава, която не знаех колко ми е липсвала. – Въпреки красотата на деня, с теб винаги сме предпочитали светлината на нощта.
– Трябва да съобщим в полицията – казвам, а думите ми излизат трудно през пресъхналото ми гърло. Знам че линейката няма да помогне в този случай. Усещам напиращи сълзи, които замъгляват всичко за момент и звездите по тавана сякаш танцуват.
– Когато живеете достатъчно дълго, виждате, че всяка победа рано или късно се превръща в поражение! – Луз цитира Симон дьо Бовоар, любимата и писателка, споменавайки и моето име.
И двамата плачем и искам да и кажа, че няма дори и четвърт век и не заслужава всичко това, което и двамата знаем, че и предстои.
– Мога да-
– Така е правилно! – тя ме прекъсва и изкарва отнякъде кофа и стирка.
Слизам пред нея, защото се боя да не падне по стълбите. Луз започва да бърше пода, с ритмични движения и бавно ме изтласква към вратата.
– Вината не е твоя! – забивам пети на изхода от залата.
– А чия друга? – тя се разсмива. – Върви си, Вик! Желая ти успех!
Избягвам от китния театър, който има представления всеки четвъртък и събота. Усещам силна болка в гърдите и съм сигурен, че кръвното ми е ужасно високо. Изваждам телефона от джоба си и набирам спешния номер.
Луз означава светлина на родния ми език.
– Здравейте, искам да съобщя за инцидент…
Правя необходимото.
Не ме питайте защо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар