Сърцето и подскача, когато чува името си. Обръща се бързо и му се усмихва искрено. Не го е виждала от седем години.
Той и отвръща със своята блестяща усмивка, която е покорила не едно или две сърца. Следва прегръдка. Просто прегръдка. Радвам се да те видя.
Странно е. Точно тук и точно днес. Вселената е милостива.
Той я оставя да избере място и на нея са и нужни само няколко секунди, за да посочи бляскавият бар, в който винаги е искала да седне. Не го прави заради него. А заради себе си.
Как си. Добре, а ти. тя предпочита да му прехвърли топката. Очите му са топли, но тя отлично знае колко и е лесно да пропадне в тях. Затова отпива от коктейла си и слуша приказките му. Той не прави коментар за алкохола, който тя знае, че не харесва и не одобрява. Може би, защото тя стои уверено на масата с изправени рамене и поглъща всяка негова дума.
Това не се е променило. Тя знае, че е добър слушател. И приятел. В нейните очи, той е отличник в първото, но би могла да поспори за второто. Разбира се не и с него. Не помни да е спечелила спор срещу него. Той е от хората, който може да те убеди, че черното е бяло. Стига да поиска.
Идва нейн ред да разказва. Не се хвали. Просто споделя, вмъквайки някои от постиженията си покрай общите теми. Научила се е да говори за времето, със същата лекота, с която после го разпитва за общите им познати.
Той и дава късчета информация. Нищо, което да не знае, вече. Затова сменя тактиката и го пита какво по дяволите прави тук. Не с тези думи. Все пак не отива на една дама да говори по този начин.
Бизнес пътуване. Тя скрива смеха си зад последната глътка просеко. Главата и се замайва и само за миг тя се отпуска, за да се върне седем години назад, когато той си тръгна и я остави с разбито сърце. Без дори да знае. Тогава бързо се научи да живее, без да се подценява. Защото в стая пълна с хора, той винаги беше в центъра, докато тя бавно гаснеше в сянката му.
Но всичко това е минало.
Той плаща сметката и тя няма нищо против. Знае цената на коктейла. Както и своята. Приема почерпката без да дава напразни обещания, че някога ще се видят отново и тя му върне жеста.
Разделят се на площада. И тя сяда на паветата и наблюдава гълъбите, които летят сред тълпите туристи. Телефонът и звъни за пореден път и този път тя вдига.
– Съжалявам – чува от другата страна на линията.
– Аз също – отвръща и преглъща трудно. Трябва да хапне нещо.
– Къде си? – въпросът не я изненадва, а по-скоро я отрезвя.
– В Милано – гласът и е развълнуван, сякаш сега осъзнава къде се намира.
– Дай ми два часа – гласът му е дрезгав. – Всъщност три.
– Къде си? – нейн ред е да пита и усеща възелът тревожност да се разхлабва.
– На летище София. Чакам на гейта.
Това и е достатъчно. Изчерпала е думите си за днес. След като се скараха тя просто си хвана първият възможен автобус и си взе полет до познато място. Такова, което чувства почти като дом. Не може да опише чувството от това да напуснеш родната си страна и да отидеш другаде. Дишаш малко по-свободно и мислиш много по-чисто.
Тя знае, че ще се сдобрят. Заедно са от достатъчно дълго време и той е свикнал с бягствата и. И сега е на път да се присъедини към поредното и. Обича го именно, заради това.
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар