Събуждам се и си поемам дълбоко дъх. Нощният въздух навлиза през процепа на притворената врата. Босите ми крака докосват дървените дъски на пода и с няколко бързи движения се изхлузвам от топлия хамак. Намятам жилетка върху банския, с който съм заспала и тихо напускам бунгалото. Приглушените светлини на лампите осветяват стъпалата по пътя към плажа. Слизам, държейки се за парапета и се разсмивам с глас, когато докосвам пясъка. Но океана е това, което ме влече.
Сиянието е нереално.
– Сякаш сънуваме наяве – познавам плътния глас на Кейлъб, чиято руса коса е мокра. – И ти ли не можеш да спиш?
– Най-прекрасният сън! – отвръщам и оглеждам изваяното му тяло, по което се стичат капчици вода.
– Тогава нека да сънуваме, заедно! – покана ли предложение, не се оставям в празни мисли и тялото ми намира неговото, сякаш с магнит.
Устните ни рисуват, а ръцете ни чертаят съзвездия.
По-късно, лежим един до друг с лице към небосклона.
– Липсва ли ти? – питам ненадейно, опиянена от гледката на блестящия океан, който се шири в краката ни.
– Понякога се питам, какво би станало, ако не бях взел онази раница и не бях събрал нещата си. Нямаше да стигна до тук и да срещна толкова много хора, които заместват тези… – прави кратка пауза. Дом е трудна дума. – … по чиито пътища не продължих.
– Утре- – прошепвам, но Кейлъб ме спира, като поставя пръст пред лицето ми.
– Живей за днес, Дейзи – усмивката му е прекрасна. Малко тъжна, но прекрасна.
На развиделяване се разделяме пред моето бунгало. Махвам му за сбогом, без да знам, че това наистина е сбогуване.
Раницата му, отдавна изгубена в определението за цвят, виси на едното му рамо, а от нея се показват няколко листа хартия. Отлично знам, че това са карти.
Човек трябва да носи карта със себе си. Иначе е много лесно да се изгуби. Без значение дали посоката или самия себе си.
Когато се събуждам навън пече жарко слънце. Кейлъб е напуснал Ваадху. И на мен не ми остава нищо друго освен да разгърна мисловната ми карта и да продължа Търсенето.
Край
Няма коментари:
Публикуване на коментар