Ангели: "Добре дошли в Рая!" // Част 1; Авторско

 

Всъщност изобщо не сме ангели.

Лишени сме от сенки и от спомени.

Късметлии – звучи по-правилно – събудени след кома, които могат да променят своя Рай.

Обаче, чудя се, Късмет или Съдба е, че сме тук? 

Когато си представяте Рая, обзалагам се, че първото нещо, което ви идва на ум е светлина. Всички печелим. Светлина има много, всъщност в излишък. В началото сме дезориентирани, сякаш се събуждаме след ужасно дълъг сън. След цял изживян живот. Без спомени. И без сенки.

Ще попитате дали вярата има значение? Мисля, че е въпрос на вяра, единствено, когато говорим за великата граница между Доброто и Злото. Толкова тънка и толкова дебела.

Поне така ми обясни Той. Може би защото съм мъж ми харесва да го наричам с това местоимение. Някои го наричат с имена или го оприличават в различни форми. За мен винаги ще бъде най-светлото нещо тук. Което видях преди да се събудя. Кълбо бяла светлина, което ми каза че ще прекарам Вечността в Рая. Исках да го попитам толкова много неща. Но светлината ме ослепи и се вряза в мен. Изтръгна ме от хватката на Смъртта и се събудих.

Може би, ако човек си представи табели “Добре дошли в Рая”, те ще се материализират пред него. Само че, в началото си представяш ангели.

           Джесика ми се смя много дълго време, защото тя беше “ангелът”, с който срещнах в началото. Разбира се, че не беше ангел. Наричаше себе си късметлийка. Смееше се звънко, защото не можеше да повярва на късмета си, че е в Рая. Разбира се, нито тя, нито аз, нито някой от останалите имаше спомени за живота преди. За живота си. Което си е малко тъжно.

Но в Рая никой не тъжи. Защото имаш нещо като суперсила. Въображението ти. Можеш да си представиш абсолютно всичко. Например, някога срещнах мъж на средна възраст, който говореше на полски и си представяше някаква планина, чиито връх докосва луната. Не владеех полски на толкова прилично ниво, но успях да разбера това от повтарянето на трите изречения. Той вървеше сякаш в транс. Разбирах го. Трудно е сред толкова много светлина да си представиш луната.

И все пак в Библиотеката, в която бяха събрани всички книги, които някога бяха писани, имаше информация за всичко. От книжки с красиви картинки на абсолютно всички предмети, през исторически романи до новите книги, които наблюдавах цяла вечност как се появяват на вечно празните лавици, предназначени за тях. Джесика ме остави именно в Библиотеката и, когато се върна вече можех да използвам въображението си. И да съградя своя Рай.

Не е ли самотно, ще попитате. Самотата е нещото, което ни е останало от земните ни животи. След като нямаме спомени, следователно нямаме потребност да търсим изгубени роднини. Защото, сами си градим образи. Доста егоистични и самотни. Защото Вечността е ужасно дълго време. И, когато научиш девет езика, изчетеш хиляди книги, в един момент започваш да разговаряш с останалите. Така де, опитваш. Не се получава винаги. А и много често се случва някой просто да си измисли нещо свое и да поеме нанякъде. И да не го срещнеш. Или да го срещнеш след някоя малка или голяма вечност.

Не ви споменах още една подробност. Че си идваш със своето тяло. Тоест, ако си например старица, починала на смъртния си одър, ще си си старица и в Рая. На външен вид. Чудел съм се какво става с бебетата. Но не съм виждал бебета. Може би Той си ги отглежда, докато станат достатъчно големи и да могат да използват въображението си.

Имената са си наш избор. Можеш например да решиш да се казваш Джон. После да ти омръзне и да се прекръстиш на Наташа. Или на Питър.

           За мен червенокосото момиче, което харесва кожени дрехи винаги си е било Джесика, макар че няколко пъти правеше смени. Следвах я, когато си мислех, че е ангел и продължих, когато за мен си беше просто късметлийка. Бяхме се разбрали, винаги да си даваме нишки. Думи, картинки, миризми. Защото, ако единият си представеше нещо и изчезнеше, можеше никога да не се намерим. А, когато говорим за Вечността, това е нещо, което ме плаши, почти до болка.

Заедно с Джесика към нашата група бяха и Пип, рижаво хлапе, което беше с около десет години по-малко от нас и Свен, висок и слаб, с руса коса, във формата на паница – с около двадесет пет – тридесет години по-възрастен от нас с моят ангел. Джесика никак не харесва това обръщение. Понякога това и действа дотолкова, че разваля играта ни на тенис, на корта, който двамата измислихме и после обяснихме с рисунки и знаци на двамата ни приятели. Защото Пип е глух. Не, че в това има нещо лошо. Даже мисля, че му помага в игрите, защото не чува споровете ни с Джесика. От друга страна Свен, когато е в настроение се опитва да ни помири, а когато е в още по-добро, медитира.

Четиримата сме нещо като шантаво семейство. Защото това е една от думите, зад чиито образ не стои нищо. Затова просто поглеждам пръстите на ръката си и кръщавам всеки един на нас. Аз съм палецът. Следва Джесика. Свен. И Пип. Кутрето, най-непотребното пръстче, което винаги удряш първо е празно. И си мисля, че когато се появи някой – семейството ни ще бъде пълно.

И може би тогава няма да чакам края на Вечността.

 

 

Следва продължение…

 

 

Здравейте! Как сте?

Надявам се тази история да ви харесва!

Ще се радвам да прочета Вашите мнения.

Не ме съдете, идеята ми дойде от сън, който сънувах преди

години. ; )

До скоро!