"Има нещо гнило в Уилкокс, Аризона" – авторско

 

Животът в Уилкокс, Аризона никога не е бил безумно интересен.

С население под четири хиляди души и намиращ се на 45 мили от границата с Мексико, нивото се вдига до умерено, само по празниците. Дните между 4-ти юли и 16-ти септември (Денят на Независимостта на Мексико) са наистина скучни, понеже лятото е преполовило, а меланхолията е налегнала целия град. 2-ри ноември (Dia de los Muertos) се отбелязва тържествено, като хората от целия квартал излизат и разказват за близките си, хапват сладки и за няколко часа през тази вечер няма разделение и вражди. Сякаш всички сме едно. По-рано не е било така.

Мама прекосила границата през 1977, когато била едва на пет. Със семейството и вървяли близо два дни пеша, докато стигнали до Уилкокс. Месните хора не ги приели с отворени обятия, но явно имали по-големи грижи от няколкото семейства мексиканци, заселили се в поделенията на фабриката. Производството на тютюн било основен поминък, но след близо десет години се било преместило на запад в посока Туксон. Горе долу по същото време съм се появила и аз. Баща ми бил местен, слаб, но як. Мама се влюбила в тъмните му, очи с цвят на сурово какао, които съм наследила и аз. Кожата ми е по-тъмна от тази на децата на другите преселници и до преди година избягвах да прекарвам Денят на Мъртвите навън.

Преди да почине, три години след моето раждане, баща ми имаше фотографска рубрика в местния вестник Еl deseo - желание, кръстена на мен. Най-голямата му мечта била да създаде голямо и здраво семейство. За съжаление не успя да я постигне. Шерифът ни съобщи, че тялото е намерено в нивите на девет километра източно от града. Тогава видях мама да плаче за пръв и последен път. Тя седеше на колене на пода в стаята ми, от пуснала глава в скута ми, а аз галех дългата и коса. Трябва да сме стояли до много късно, но в един момент тя стисна ръката ми, погледна ме в очите и каза: "Никога не спирай да вярваш, cariño!"

Тогава не разбирах думите и, но днес нещата са различни.

 

- Има нещо гнило в Уилкокс, Аризона - това бяха първите думи на момчето, което дойде до вратата на къщата ми, в средата на октомври , в годината, в която навършвах шестнадесет. Така се запознах с Уилям Дрофи, чиито семейство бяха емигрирали от Ирландия.

- Може би идва от къщата на госпожа Пуци - предположих, подушвайки въздуха. Беше облачен ден, бях облякла пуловер и стари дънки и разглеждах един от фотоалбумите на татко, седнала на верандата.

- Или идва от блатото до къщата на Роб Хапър - искри преминаха през синия му поглед, а по бледото му лице се оформи усмивка. Този слетобед прекарахме пускайки се с чували по склона към блатцето, което си беше просто гьол. Прибрах се кална и много щастлива. Мама се зарадва и ми подаде списък с нещата, които трябваше да купя, за да се подготвим за Денят на мъртвите.

Уилям имаше проблеми с испанския, но тъй като училището беше малко, бяхме един огромен клас събрани ученици с две години разлика. Той беше с четвърт година по-голям от мен, аз бях родена на девети декември, а той в края на есента. Поиска да види снимките от албума, а аз реших, че ще го науча на испански. Трудна задача, понеже той говореше с диалект, който всъщност много ми харесваше.

Уилям се интересуваше от фотография и прекарвахме доста време в това да гледаме как излизат готовите снимки при Симон Гас. Роден във Франция, той ни разказваше за Париж и Марсилия, които беше посетил веднъж на младини преди окончателно да се засели в Аризона. Дните се движеха динамично, като всеки започваше с дежурното твърдение “Има нещо гнило в Уилкокс, Аризона!”След, което се редувахме да обикаляме из градчето, в търсене на нещо, което си заслужава да се снима. Защото Уилям получи за Коледа ролков фотоапарат. Внимателно почистваше обектива, нагласяше се, но винаги преди да снима се обръщаше към мен и питаше:

- Естер, вярваш ли в магии? – на което, аз безцеремонно отвръщах, че има много по-истински неща, в които си струва да вярвам.

Уилям ми се усмихваше и снимаше. След, което доволно ми, показваше снимката в малкия обектив.

- Това е магия – казваше той. – При това от най-силните, защото запечатва спомените.

Обичах утрините, в които той бъбреше някакви неща, а аз слушах, наполовина потънала в своя собствен свят. Уроците бяха доста интересни, аз се справях отлично с езиците, историята и биологията. Уилям беше цар по изкуствата и точните науки, но никога не влизаше в часовете по религия.

Един ден реших да повдигна този въпрос и видях онзи блясък, но по-скоро като малка светкавица, преди да дойде гръмотевицата.

- Не разбирам защо трябва да вярвам в нещо, което не мога да видя.

- Ти не виждаш и гравитацията…

- Знаеш, че това са твърде различни неща, Естер! – той ме бутна лекичко и аз се оставих да падна по гръб в шумата. Той легна до мен и двамата замълчахме.

 

Една вечер през август, гледахме късна прожекция на стар, каубойски филм. Момичето от бирарията, беше в центъра на кръстосан огън, но главният герой я спаси. Обхвана кръста и с една ръка, а с другата повдигна брадичката и, след което започна да и говори за живота.

Знаех накъде отиват нещата и не се сдържах да не погледна Уилям. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, но усещах пръстите му, които шаваха.

Каубоят целуна момичето, а тя залепи тялото си за неговото. Уилям извърна поглед от екрана и сините му очи, срещнаха моите. Бях свикнала да съм страничен наблюдател и в последните седмици си представях тази сцена в главата ми. Приближих се внимателно с устните ми докоснаха неговите. Усетих тръпка, която премина през цялото ми тяло. След, което преминах, от ярката светлина от прожектора. Уилям бавно се отдалечаваше от мен. Не каза нищо, само насочи поглед към екрана, където каубоят препускаше към залеза, към нови приключения.

Никога не отворихме дума за случилото се през онази вечер. Нещата си вървяха по старо му, докато един ден в началото на септември Бъки Хуп, не ме извика, напън от училище към вкъщи. Спрях и се обърнах.

Той беше с поне една глава по-висок от мен и русата му коса, сияеше на слънчевата светлина. Също така беше и най-старият ми приятел, като изключим мекскинанските семейства. Беше ме извикал и играхме на топка, когато бях навършила шест. През онова лято ми показа, че не е важно как изглеждаш, стига да бягаш бързо и да хвърляш точно. А аз бях добра и в двете. Когато навърших единадесет и преминах в по-горния курс, той вече тренираше в отбора по баскетбол и все по рядко излизаше из квартала. Не си бяхме говорили от страшно много време и се изненадах, когато извика името ми в двора на училището.

- Естер, здравей – той ми се усмихна леко, след което прекара ръка през русите си къдрици. Аз му кимнах, както правех преди да се присъединя за играта на топка.

Той беше приел, факта че не съм от най-разговорливите. Някога се разбирахме само с усмивки. Беше нервен.

- Исках да те питам нещо – премигнах насреща му, закривайки яркото слънце с ръка. Той направи крачка към мен, скривайки ме от острите лъчи и ме зяпна.

Знаех, че вече бях на възрастта, в която момчетата ме гледаха не само заради кожата ми с цвят на кафе с мляко. Скръстих ръце пред гърдите си, а Бъки направи крачка назад и слънцето отново блесна в лицето ми.

- Твоят приятел, Уилям Дрофи – той изпука пръстите на лявата си ръка – предай му, моля те… - той продължи с пръстите и на дясната, сякаш не знаеше къде да тикне ръцете си. Най-накрая ги прибра в джобовете на джинсите си и довърши - …, че не е добре дошъл на игрището.

След, което ми се усмихна отново, обърна се и пое към игрището в двора на училището.

Този монолог опредено изостри любопитството ми. Но през този ден не видях Уилям. Не беше на никое, от обичайните ни места, а не посмях да отида до къщата му, макар че родителите му винаги бяха мили и учтиви с мен.

През нощта, се разрази истинска буря и дълго време се опитвах да заспя, но пукането на дъждовните капки по ламариненият покрив, не ми даваха покой.

Станах от леглото и светнах нощната лампа с намерение да почета, когато отнякъде се чу изстрел. Подскочих и задържах писъка си, но се оказа, че по прозореца ми просто е паднало камъче. Разбрах го защото, след секунди полетя второ, а после и трето. Не бях най-добрата по физика, но знаех, че камъните обикновено не летят отдолу-нагоре.

Престраших се и хвърлих поглед навън. Разпознах мокрият перчем на Уилям и му отворих прозореца, той се покачи на верандата и внимателно влезе в стаята ми. Беше само по чорапи. В гърлото ми напираха множество гневни въпроси, но спрях и просто го оставих да се подпре на рамото ми, когато се свлече, седнал на пода.

Уилям плака няколко минути, преди да свали ръце от лицето си и да ме погледне. Ризата му беше съдрана на няколко места и ахнах, когато видях тъмните петна по нея.

- Не се тревожи, Естер – той хвана ръцете ми, без да откъсва поглед от мен. – Нека остана тук, тази вечер – кимнах безмълвно. А той избърса една сълза стичаща се по бузата ми. – Казах ти, че има нещо гнило в този град! – след, което ме прегърна силно.

 

Два месеца по-късно

 

Четвъртък е един доста обикновен ден и все пак има щипка магия в него. До обяд си в едната половина на седмицата, а следобед в другата.

 Слязох на закуска, като измих лицето си на мивката в кухнята. Мама стоеше на стола си, а пред нея имаше чаша, пълна с кафе.

- Естер, cariño, мислила ли си какво ще правиш след като завършиш гимназията? – очите и са неразгадаеми.

- О, мамо, може би с Уилям ще помагаме в магазина на господин Гас – отвръщам, вадейки пържените филийки, от тигана.

- Не смяташ ли, че е по-добре да отидеш в колеж? В Туксон или Финикс. Четох, че имат добри специалности.

- Знаеш, че харесвам този град, мамо. А и с Уилям си говорехме и той, каза, че имало още толкова интересни неща, тук, които не сме открили.

- Просто искам да знаеш, че винаги има светлинка, скъпа моя. Не трябва да спираш да я търсиш…

- И да вярваш! – добавихме двете в един глас.

Четвъртъците не са специални сами по себе си, но този беше особен. Усетих го, още когато леден бриз развя косата ми. Реших, че мога да заема жилетката на Уилям в училище.

Само че, той не беше в клас.

Следващият четвъртък най-сетне отидох до къщата му и почуках два пъти. Вратата се отвори и симпатичният баща на Уилям излезе, носейки  голям кашон в ръце.

 - О, Естер, минутка само. Тифани, този ли е последният?

- Да - чу се прегракналият глас на майката на Уилям, която излезе с две големи плетени кошници във всяка ръка.

Остави ги на земята и се спусна да ме прегърне.

- Вътре има сладки, darling! На леглото му ще намериш… за теб е, ще познаеш като я видиш. – каза ми и избърса една сълза, падаща от яркосините и очи, след което се изправи, взе кошниците и пое към червеният автомобил.

- Госпожо, Дрофи! – повиках я, но тя не спираше да върви. – Госпожо Дрофи! Заминавате ли? – не получих отговор. – Къде е Уилям?

- Естер, много съжалявам, но трябва да тръгваме, хайде Боб. – тя седна на предната седалка и нахлупви шапка с периферия над очите си.

- Уилям замина, хлапе – той ме погледна тъжно. – Преди осем дни. – поех си рязко дъх. Ушите ми бучаха.. – Няма да се върне… остави ни бележка… дойдохме тук, в нищото… заради него… той… остави ти кутия… Естер… успех в живота.

Двигателят избръмча и колата потегли, а аз останах в прахта пред празната къща. Когато събрах сили да стана и да вляза в къщата, слънцето вече залязваше.  Стаята му беше почти празна, но не можех да сбъркам, черната кадифена, кутия, която стоеше на леглото му.

Оставих листа да падне от ръцете ми и изсипах кутията. Тя беше пълна с ленти.

 

Скъпа Естер,

Знам, че това писмо е твърде малко. Но нямам време за повече. Винаги съм ти казвал, че има нещо гнило в Уилкокс, Аризона и все още стоя зад това си твърдение. В този град няма бъдеще, или по-точно, ние сме това бъдеще и нямаме място в Уилкокс. Тук, се срещнах с прекрасни хора, видях различни гледни точки и попадах в… ситуации, за които не бих искал да говоря. Всичко, е запазено на лентите. Всяка една снимка си има своя история.

Помниш ли, когато те попитах дали вярваш в магиите?

Мисля, че най-голямата магия е в това, да успееш да разкажеш какво си видял. А знам, че ти си отличен разказвач. Надявам се, един ден да се срещнем отново, извън Уилкокс, извън Аризона. Всеки да е намерил, това което търси.

Estoy tan feliz te conoczo!

¡Te Quiero!

 

Уилям Дрофи

 

 

 

 

Надявам се да ви харесва! Ще се радвам да ми кажете какво мислите в коментарите или на лично съобщение!

Буквално града си го харесах в Google Maps, а повече можете да прочетете тук. 

До скоро!