Не ти разказах за Прага

За цветните сгради, за украсения център и онова тунелче, през което се излиза право пред Часовниковата кула. За онзи баир и колко бях щастлива, когато го изкачих. За чувството да чакаш – сякаш пред Мулен Руж, макар че той беше през ноември. За цялата любов, за всички талантливи души, за това да слушаш любимата си група – отново и да си спомняш за замъци по Адриатика. За вълнението, за общия план. За болката в краката, за чувството за сигурност. За онази песен, която ще звучи на сватбата ми. За вината, за болката, за това сърцето ти да се счупи – брутално, свръхзвуково…

За приятелствата, които изграждане на тротоара, за кафето, за прегръдките.

За студа, за самото пътуване.

За усмивките, любовта и всичко между тях.

Не ти разказах за Прага!

Защото трябваше да я преживея, както в онази книга.

Може би единствено щях да пея още по-силно!