"И какво ще направиш?" – Авторско

 

- Знаеш ли, писна ми! Писна ми от всичко това! От цялото това шоу, в което всеки е поел роля, която изобщо не му пасва, разбираш ли? – кимвам с глава.

Само че всичко в живота на Ванеса Пардин е перфектно. И въпреки това го казва. Семейството и е страхотно, всички са още заедно. Гаджето и футболният капитан на университетския отбор. И е страшно готин. И двамата са умни и се разбират прекрасно. И той винаги ме включва в разговорите, не както правят останалите студенти.

С Ванеса се запознахме в първи курс, когато след края на първата лекция тя седна до мен – на първия ред в огромната аула. Помислих си, че е от онези хора, които изглеждат прекрасно и имат ужасно високо мнение за себе си и ужасно много злоба спрямо останалите. Но сбърках с преценката. Защото Ванеса се оказа мила, точна и отлично наясно колко стойностен човек е тя самата и всички останали. Бързо се сприятелихме, защото и двете умеем да разговаряме на разнообразни теми. Аз оставах в сянката, докато Ванеса беше ужасно активна около хората. Тя все ми повтаря, че и аз съм такава, стига хората да са правилните.

- Днес преписаха! Над 80%! Ако не и повече! Какъв е смисълът? Нали идеята е да научим нещо и да ни остане? – Ванеса разпуска вързаната и на опашка коса. Русите къдри се пръсват от двете страни на лицето и тя я разрошва в корените.

Днес е денят на последният ни изпит от следването. После остават държавните изпити и дипломните работи. Не се притеснявам за оценката, защото съм сигурна в знанията си. Ванеса също е. И двете се справяме отлично и учим доста. Вземаме и стипендии. Състудентите ни, по-голяма част се скъсват да завиждат. Но Ванеса изобщо не им остава длъжна. Държи се приятелски, но ако някой направи грешна стъпка знае как да го удари. Защото е умна.

- И ми омръзна да пия гадно кафе! – тук вече си отварям устата.

- Но ти пиеш това кафе от четири години!

- По дяволите, права си! – тя въздъхва, изгълтва остатъка от напитката и мята картонената чашка в коша за разделно събиране до пейката, на която съм седнала.

- И какво ще направиш? – питам я и тя се умълчава. Въпросът ми е реторичен.

Ванеса вдига дамската си чанта, а аз се изправям. Продължаваме разходката из парка и си вземаме сладолед на клечка, за да отпразнуваме края на последната ни изпитна сесия като бакалаври.

След пет седмици се явявам на защитата на дипломната ми работа. Не виждам Ванеса, но си мисля че може би е избрала друга дата. Вкъщи нещата не бяха розови в последно време и се бях концентрирала върху писането и предаването. Защитата минава без забележки и си отдъхвам щастливо. Четири години труд – заслужаваше си!

В средата на юли работя работа, която не харесвам и съм потънала в някакви мисли, когато неочаквано пред мен се изпречва Уил – приятелят на Ванеса. В ръцете си държи три кашона и ме пита дали може да изляза в почивка за малко. Сърцето ми трепва щастливо при мисълта за обяд, но нещо ме кара да оставя сандвича в раницата си.

- Как си, Мили? – пита ме той, стоварвайки кашоните на тротоара до себе си.

- Добре съм – лъжа усмихвайки се и се готвя да му върна въпроса, но той ме прекъсва.

- Знаеш ли къде е Ванеса? – изненадвам се и клатя глава, та нали тя е с него. – Не си ли я виждала или чувала, наскоро?

- Не и от последният изпит. Предполагам че е избрала друга дата за защитата…

- Ванеса изобщо не се е явявала на защита – отвръща Уил.

- Как така? – нещо тук не ми се връзва. – какво искаш да кажеш?

- След изпита ви, три дни след него Ванеса се появи до нас и ми остави тези – той кимва към кашоните. – Каза, че са за теб и си тръгна. Ходих до тях, но майка и каза, че е заминала с приятелки извън града, за да отпразнуват завършването. Телефонът и беше изключен и реших, че просто купонясва и добре де! Бях и бесен, че не ми е казала, защото аз отложих пътуването с отбора, за да прекараме време заедно…

Уил млъква и аз се опитвам да смеля информацията. Ванеса не е завършила. Четири години учене…

- Но защо? – питам на глас.

- После ходих до къщата и, но не успявах да говоря с никой от техните. Повярвай ми опитвал съм се по всяко време на деня… - от това изказване разбирам, че не е било само през деня. – Сякаш няма никого…

- Мисля че баща и пътува из страната….

- А майка и е изчезнала? – Уил се напряга. – Искаш ли да те закарам до вас? – погледът му се плъзга между мен и кашоните.

- Искаш да кажеш, че Ванеса я няма от два месеца? – той издухва носа си.

- Съжалявам, Мили. Наистина не знам какво да направя! – искам да му се разкрещя, но това няма да доведе до нищо. Трябва да обмисля ситуацията.

- Ще се справя – казвам, но той настоява поне да ги внесе вътре. Не го спирам.

Доизкарвам смяната си. Следващите четири часа са ми като в мъгла. В главата ми летят сценарии какво може да се е случило с Ванеса. В едно нещо съм сигурна, обаче – тя може да се грижи сама за себе си.

Прибирам се с такси и успявам с доста усилия да кача кашоните до стаята ми. Отварям ги един по едни. Дрехи в най- обемният. В средният има празни тетрадки и листи в папки. А в най-малкият има метален глобус. Статуетката, която спечехме от състезанието по Икономика във втори курс.

        Усещам гневни сълзи, които се сместват със сълзите от умора, защото от няколко дни не съм спала достатъчно часове. Разлиствам тетрадките, съвършено празни. Чисто нови. Такива, каквито си ги купи, когато правихме мащабният пазар в началото на трети курс. Дрехите са изпрани. Миришат на магнолия. Пуловери, джинси, плетени блузи…

Виждам сламената шапка, с която изобщо не се харесвах, но прилепваше прекрасно на Ванеса. Поставям я на главата си и се поглеждам в огледалото. Косата ми е сплъстена, почти изпадала от опашката, гримът ми е размазан и имам кръгове под очите. Свалям шапката и посягам да я метна в ъгъла, когато нещо изпада изпод панделката. Разгръщам лист на квадратчета. На него е изписано с красивият почерк на Ванеса:

И какво ще направиш?

Отдолу има координати.

 

 

КРАЙ