"Искри"

Не мога да сбъркам този глас.

Подавам глава през вратата на хотелската ми стая. Няколко чифта ботуши потропват по мокета в цвят вишна. Сърцето ми препуска бясно, докато ровя из малката ми чантичка. Къде са? 

Отдъхвам си, едва когато изваждам червената запалка с черен череп на нея и кибритената кутийка, пълна с пукащи топчета, за които трябва искра. 

Когато срещам погледа на жената в огледалото, почти не разпознавам момичето с пластмасови рамки и русоляв балеаж в косата, което някога съм била.

Връщам се пет години назад, в Будапеща. На Сигет – музикалният фестивал, който посещавам за трети път. Пропуснала съм една година, поради пълното слънчево затъмнение.

Краката ми газят из сламата, докато следвам новите си приятели, облечени с костюми на анимационни герои към синята шатра. Сивата е кръгла и се намира в съседство. От нея се носи музика.

Идват още хора. Чува се пукане. Виждам малките кутийки в ръцете им – пукащи топчета, които запалват и щом докоснат земята издават звук. Надявам се да не пламнем.

Спирам момче със черна коса и питам за цената. 

– 3.75 евро, купуваш ли красавице? – гледам малките кибритени кутийки в ръцете му. 

Не ми се дават тези пари. Усмихвам му се и съм готова да изпробвам чара си, но нова вълна от хора залива входа на двете шатри.

Откривам чифт зелени очи и чувам звънък смях.

Доминик Харисън e с две години по-голям от мен и утре ще бъде основния изпълнител на главната сцена, а в момента е на има-няма пет крачки от мен. Не виждам охрана и той си говори съвсем спокойно с хората около него.

Привличането е мигновено и пристъпвам в кръглата шатра, която прилича на циркова. 

Звучи THE FIRST TIME на Дамяно Давид.

И отново е пълно с пукащи топчета.

Наблюдавам Дом. Не мога да спра да се усмихвам. Той ми помахва и усещам руменина по бузите си. После виждам нещо да лети и пада в краката ми.

Клякам и босите ми колене усещат бодлички. Пръстите ми хващат пълната кутийка кибрит. Вдигам очи и още нещо се приземява в краката ми. 

Червена запалка с черен череп. “За теб, love”

Правя сърце с пръсти.

Излизам и не спирам да пея и танцувам. 

Откривам новите си приятели и играем игра с въпроси. 

После се изгубвам из дебрите на фестивала. Сякаш не съм спала. Някак си се добирам до барикадата през главната сцена на разсъмване. Буквално се хващам за последното свободно място. Нямам вода или другарче. Не знам кога ще отворят тоалетните, но в ръцете си държа кутийка с пукащи топчета и запалка. Не съм се чувствала по-щастлива.

Слагам си червено червило, подарък от майка ми. Облечена съм цялата в черно. А някога обичах цветовете.

Почуквам на вратата. Поемам си рязка глътка въздух.

– Имам нещо твое – изваждам полупразна кутийка с пукащи топчета и запалка с череп. – Палех по едно всеки път, когато се губех.

В нощта на падащите звезди виждам две, обагрени със златни нишки.

Тяло в тяло.

Рязко.

Гладно.

На сутринта вкусвам дим от прясно запалена цигара. Една последна целувка.

КРАЙ

Слушай Суперсоник тук