Здравей и честит празник!
Продължавай да пееш любимите си песни, да танцуваш с повече хъс, отколкото умения!
Да мечтаеш и да сбъдваш!
Да планираш рай и да го създаваш!
Да се радваш на дъги, цветя, хубаво време, чуждата любов и за чуждото щастие!
Да пишеш, да твориш и да четеш хубави книги!
Да вярваш на вътрешното си чувство, на Вселената и да си избираш пъстри по душа и пълни със сърца хора!
До скоро!
П.п. Тя е горда и те обожава!
.jpg)
Берлин е утопия.
Звуци, цветове, характери.
Мръсно техно, стръмни стълби, смях, глъчка, крясъци.
Горещ шоколад, студена бира, останки от миналото и на две крачки в бъдещето.
Ако имаш синя коса, на никого няма да му пука, ако хълцаш на перона, защото си си изпуснал влака – също.
Изкуство навсякъде. Стари галерии, пъстри графити, керамика, порцелан и скулптура.
Арт кафенета, брънч и пощенски картички по хостелите.
Берлин е убежище.
Очаква те!
.jpg)
.jpg)
Здравейте, как сте?
В този вторник, в който варненските температури наподобяват мартенските, вместо да са майски, се вдъхнових да се включа. Знаете ли, че днес е първият полуфинал на Евровизия!
Ето и песните и държавите, на които ще стискам палци днес:
А тази година ще посрещна и победителя, докато самата аз пътувам! А кой знае може догодина най-сетне да стигна и до конкурсът за песен на Европа!
Очаквам лятото с нетърпение! Залези, партита, фестивали, плаж..., но сега нека се порадваме на май!
Кои са вашите любимци?
До скоро, приятели!
Здравейте! Как сте?
Днес ще си говорим за книга, която ме впечатли и ми хареса от – до!
Пренасяме се на пътническия кораб “Деджа Торис”, по направление: Земя – Марс. Гледаме през очите на Кенгуру, който е нещо като таен агент – в отпуск! Да, това е кодово име и да, дори и тук е под прикритие. Започват да се случват странни неща, пътници биват намерени, не много живи и кашата вече е станала!
Манджата, която ни е спретнал Къртис Чен е пълна с обрати и с любопитни и прекрасно изградени/да се чете: плътни/ образи.
Имаме абсолютно чаровен, скромен, деен и забъркващ се в неприятности главен герой, който дори и да не броим специалата играчка, с която си идва, то може да изкара само с хумора си! Ами, обожавам този тип!
Второстепенните персонажи имат своите истории и мотиви са симпатични по свое му!
Засегнатите житейски избори и чудните описания,(неинжинерите ще ме разберат) допълват историята и правят света пълнокръвен.
Затегнете коланите, защото Рожджърс и компания имат много работа за вършене, за да достигне космическия круиз крайната си точка… по един или по друг начин!Здравей!
Как да ти опиша чувството, когато се изправил прав в пълна до горе зала, някъде над двадесет хиляди сме и пред теб имаш само стръмни, голи стълби - може би като магия!
Първата ми арена беше в Краков. Тогава видях за малко приказната Прага и вълнувах се по същия начин.
На унгарският остров всичко беше излязло като от приказките! Цветове, звуци – магия! След като бях преживяла най-любимия ми ден в годината, който си представях с месеци, не се поколебах да се хвърля надълбоко! И ми хареса страшно много!
Но преди да е настъпил момента, да се потопя отново в дебрите на Сигет, трябваше да:
Отлетя Сицилия, където май за последно си починах истински! Прекрасната Виена, през септември в един петък след работа за дълъг уикенд с приятелка, където да танцувахме на регетон, да пихме бири и да гонихме фликс бус!
После с маминка ми кацнахме в Париж! Сбъдвам мечти, а октомври е именно за това! Беше невероятно!
В най-малко любимият ми месец от годината си счупих ръката на две места, по супер нелеп начин и още се възстановявам!
Затова пък открих декември в Скопие, умирайки от жажда, но пееща любимите ми песни на любимите ми словенци! Добре че имах най-яката компания, която да ми помага за всичко, защото с гипсирана ръка е трудно!
Една операция и една Коледа по-късно с тати отидохме в Колмар – още едно приказно кътче и после до Лион.
Новата година посрещнахме в любим град с любими хора, с абсолютно унищожен план.
Януари видях любимите ми пънкари, за последно заедно като група и честна дума, беше красиво!
Февруари празнувах рожден ден в Амалфи и Неапол със семейството ми! А през март скочих до Вроцлав, за да видя още един любим човек!
През април отивам да слушам Chase Atlantic и се вълнувам страшно много!
До Сигет има още месеци, но знам посоката! И следвам пътя, колкото и да е трудно, понякога…
До скоро!
П.п. не забравям и слънчевото Търново и селото, където си бях цяла през есента! Ама нали е пролет!
Въздухът ухае на череши. Слънцето грее жарко, а в градчето се носи летен бриз. Морето е на стотици километри. Пред една от къщите с цветни стени играят момиче и момче. Съдбата ще ги срещне отново след години. Единият ще е станал архитект, научил се е да проектира мечтите си, а другият е останал там и ги продава под формата на ръчно рисувани, пъстроцветни грънци. Където е горяло, може пак да пламне. Двамата ще говорят общо пет езика и ще се привличат на всеки от тях. По време на карнавала, когато нощите са най-къси, сред клоните на смокинята, те ще споделят всичко. Тревоги, страхове, копнежи…
Черешите ще са изгубили листата си, когато ще се появи и новия живот. Февруари, обикновено не е толкова жесток. Обаче тази година ще има бури. В един мрачен ден ще започне един нов живот.
Десетилетия по-късно сред хауса на Неапол тя ще си поплаче и после ще си купи билет за родното градче. Наследила е дарбата да рисува и да смята точно.
Общността ще е там. Почти изгубена.
И Колория, кръстена на къщичките с остри покриви и на една обречена любов ще се върне към корените си.
Нищо чудно да отгледа череша.
От просто нотни листи – на пода разпиляни
До хиляди сърца в залата събрани
През радости, тъга, любов и страх
през тежко дишане на мръсен прах
виелици и бури най-ужасни
и спомени от вчера, все тъй ясни
Акорд, китара, мощен бас
и после удар, следва глас
Светкавици и светлинките греят
И ето вече всички пеят...
Здравейте!
Днес съм тъжна, заради трагедията, случила се в Кочани, в която загинаха 59 души, а над 150 бяха ранени.
Като човек, ходещ на концерти, емпат до дъното на съществото си, не знам дали имам достатъчно думи, но ми се говори!
Когато отиваш на концерт или някакво събитие, което очакваш от дни, месеци или години, не отиваш с мисълта, че може да бъде опасно. Абсолютно всички концерти и фестивали, на които съм присъствала в съзнателния ми живот и съм плащала адекватен вход, са имали усилени проверки на багажите и високо ниво на обезопасяване.
Била съм в зала с 20 000… и в така в 200 човека. Паниката може да бъде една и съща!
Точно в Македония бях на концерт на любимата ми група, с гипсирана ръка и трябваше с лакти да се боря за личното си пространство, не бях на барикадата.
Ами изпълнителите? Те също са част от загиналите. И те, като всички са се борили да спасят чужди животи…
Идеята ми е, че трябва да има проверки! На оборудването, на терена, на багажа, на всичко! За да се избегнат такива трагедии.
Утре в България е обявен национален траур. А аз мога само да се помоля на Вселената да спаси тези по болниците!
В първата нощ на управлението си Аделайн Благородната уби сухия белобрад старец с брадва.
Ако изобщо, някой, някога се сетеше за мъжа, който беше викал заедно с всичко останали при възкачването на трона на забравената кралица, едва ли пък щеше да си спомня пророческите му думи:
"В теб не тече синя кръв!"
Които всъщност са самата истина. Преди години, когато хората бяха почти забравили за убитото кралско семейство, защото от доста време насам си живееха прекрасно и без да бъдат управлявани от някого, едно момиче проследи едно момче на Големия пазар. А после му повярва и се превърна в кралица.
Аделайн Благородната, която някога се казваше Елоиз избра мира. Своя. Затова управляваше справедливо, доверявайки се единствено на своя верен съветник, който за нея беше и приятел – Пир.
Една пролет, твърде рано задуха вятър от юг, а оттам се върна и един бивш дук. Той беше бродил надалеч из континента, за да се увери, че не е останал жив потомък на кралската династия. Завръщането му предизвика шепот и скришни разговори, тайни само за малцина. Един от тях се оказа и момичето, носещо корона.
Научих тази история от моята баба, която умееше да разказва приказки. Обичах да се представям как Пир е помогнал на Елоиз да избяга и да си върне предишния живот, макар че в любимия ми нощен разказ, кръвта винаги побеждаваше любовта.
Затова и, когато през онова знойно лято, се оказах насред един бивш кралски замък в Португалия не ми се стори странно да си спомня приказките, които баба ми разказваше, преди да заспя. Баба също така знаеше френски и може би мечтаеше да посети Франция. Само дето осъмнах доста по на югозапад и останах там.
– Тате, разкажи ми приказка! – четиригодишната ми дъщеря говори на смесен португалско-испански.
Изчаквам я да се настани в леглото, да завие Бъни – любимата и плюшена костенурка, да пие за трети път от чашата с вода, която пълних вече два пъти и да ми обърне пълно внимание. Четиригодишните имат много енергия за изхабяване, докато моите очи вече се затварят. Усмивката и ме разбужда и си поемам дълбоко дъх преди да започна да разказвам.
– Имало едно време едно момиче на име Елоиз…
Когато приключвам с приказката Деа е заспала, а аз съм променил края и, защото като разказвач имам правото да променя всяка история, която разказвам.
И в тази Аделайн управлява дълго и носи с гордост прякора си, а Пир е редом до нея чак до сетни старини.
Минаха години, от както стоях в един хотел в София и дочетох Победителите последната част от трилогията за Бьорнстад. Днес тя отново ме привика и я препрочетох.
Истината е, че Фредрик Бакман ни разказа истината още в началото, без да я украсява и въпреки това тя звучи толкова красиво. Още от първата книга ние сме наясно, че ще се разделим е едно от четирите момчета. Не боли по малко!
Тук мащаба е огромен. Бьорнстад и Хед. Зелено и Червено. Двата града и съдбите на всичките им жители, че и отвъд са преплетени, както и в живота. Срещаме всеки един от любимците ни, който пораства по някакъв начин. Запознаваме се и с нови герои, които започваме да обичаме.
Аз бих искала да обърна специално внимание на персоналните ми любимци, като започвам от Мая. Толкова съм горда, да чета за герой, който продължава да се бори с травмата си, да търси правата си и да обича и твори със сърце и душа! Понякога се олицетворявам с младата музикантка. А друг път в Амат, който е толкова добър, емоционален и нахъсан. И стига много много далеч – до звездите, сбъдвайки мечтите си, без да забравя основите!
Бобо и Алисия са най-близките ми по характер герои, а Ана е истинска фурия, с която олицетворявам близките ми хора, които обожавам.
Ако някой иска да ме слуша, мога да му говоря с часове за Бенямин Ович. Любимият ми герой от книгите. Като цяло. Бени, който гори, унищожава, стопля, разбива и докосва души! Кълна се, ако беше малко по-истински, то щях да съм безкрайно влюбена в него! Макар че, като се замисля, често виждам Бени в някой друг, чиито име отново започва със същата буквичко… Та, Бени. И не само той. Но най-вече той, ни показва, че трябва да се действаме със сърце!
И въпреки лошите, не ужасните неща, много от тези герои, всъщност обичат и вярват ужасно силно в нещо и действат по добър начин. В повечето случаи. Доволна съм, ужасно много от заключителната част в трилогията!
А моята любов към Севера минава и през момиче, което пише песни с цялата си душа, момче, което постъпи както е редно и едно, което вижда звездите, дори и сред пълната зала с хора… и никога не оставя забравен!
В ранният следобед на двадесет и седми август хиляда деветстотин седемдесет и пета година, термометърът в пикапа ми показва тридесет и четири градуса, когато преминаваме през Голдфийлд, Невада. Планираме да караме поне до началото на Долината на Смъртта преди да спрем да обядваме и Калъм тъкмо отваря бутилка кока кола, която да си поделим, когато виждам момичето, по средата на платното.
Набивам рязко спирачката и безалкохолното се разлива в купето на колата. Спътникът ми изпсува звучно и излиза навън. Прокарвам пръсти през сплъстената си коса и се оставям на жегата, която сякаш полепва по тялото ми и започвам да се потя преди Калъм да е довършил ругатнята си към момичето, чиято кестенява коса се спуска по голите и рамене. Вдигам поглед през белите и гуменки, през лятната рокля на розово-червени цветя чак до очите и, които определено са вперени в мен.
– Става ли да ме закарате до Гората от коли? – гласът и звънни в ушите ми.
– Кучко, благодари се, че не те прегазихме… – примигвам няколко пъти и се намесвам, защото Калъм е всичко друго но не и мил, както по принцип се опитва да се представя.
– Качвай се! – сядам отново зад волана и наблюдам момичето, което се настанява отзад.
– Ще се наложи да се върнем! – изстрелва русото момче, като се взира в мен.
– Само няколко мили – отвръщам и запалвам автомобила.
Пикапът на баща ми завива в обратна посока, за да може да се отправим отново към Голдфийлд, който бих казал че е пред умиране. Едва ли в него живеят повече от петстотин души. Пътуваме мълчаливо и паркирам пред гробището за автомобили, забити в пясъка насред нищото.
– За къде пътувате? – пита ме момичето, но Калъм е този, който и отговаря развълнувано.
– Ванденберг, Калифорния! – тя просто кимва любезно. – Утре изстрелят ракетата!
Момичето не задоволява потребностите на спътника ми да говори постоянно за изстрелването на сателита за фоторазузнаване в земната орбита и просто слиза от колата.
– Тази е пълна откачалка! – казва русокоското и двамата я наблюдаваме как уверено крачи към първия наполовина заровен в пустинята ретро автомобил.
За това поне сме на едно мнение. Може да изглежда на нашата възраст, но защо за бога и трябва да стигне до старо автомобилно гробище?
– По дяволите! – Калъм сумти, само дето аз вече премислям възможножните ни варианти, защото пикапът на татко просто отказва да запали.
Отиваме пеш до покрайнините на Голдфийлд, където един слаб брадат мъж, държащ гребло ни каза, че до петък, никой няма да може да ни изтегли. Днес е вторник.
Оставяме го да оре сухата почва и се връщаме в автомобилното гробище.
Слънцето е на път да залезе, когато русото момче, което прибрах от един паркинг в Охайдо решава да ни зареже.
– Ако трябва ще вървя пеш до Калифорния! – отсича и поема по пустия път, по който в близките часове сме единствените, които сме минали.
С Мишел си поделяме сандвич и се излягаме в ремаркето на пикапа. Тя не задава излишни въпроси. Всъщност не задава никакви и това ми носи някакво спокойствие, макар и да бях свикнал с постоянното бърборене на Калъм.
– Може ли? – чувствам редно да попитам, когато ръцете ми обгръщат тялото и.
И после остават само хилядите звезди и шоколадовите и очи, които ме пронизват в мрака.
На сутринта Лудия Уили ме събужда, ръгайки ме с греблото.
– Не бива да оставаш сам момче! Носи му се лоша слава на това място. – мъжът, всъщност побелял старец ме откарва в пустия град, негов дом и после вика полиция. – Какво момиче? Обикалям всеки ден района, сигурен съм, че ти и русият ти приятел сте единствените хора минали оттук.
Мозъкът ми опитва да разбере случилото се. Защото кожата ми продължава да мирише на морска сол, а океанът е толкова далечен, колкото и споменът за Мишел, който продължава да ме събужда някои нощи през летните месеци всяка година.
На двадесет и осми август хиляда деветстотин седемдесет и пета година е изстрелян сателит електрооптично разузнаване, кодово име DRAGON, който претърпява неуспешен полет и се разбива в Тихия океан.
Аз проспивам събитието. И без това се намирам на повече от четиристотин мили от мястото на събитието, което Калъм, толкова много мечтаеше да види на живо.
Оттогава са минали тридесет години, дъщеря ми ще се жени през пролетта, а аз карам към семейната къща в Санта Моника, с поръчка от съпругата ми Шарлот да полея орхидеите и. На входната врата виждам залепен лист хартия, с логото на НАСА и това привлича вниманието ми.
Мислите ми се връщат към приключението на живота ми от родния ми Минеаполис до Калифорния, където се установих, четейки писмото от единствения ми най-добър приятел, който никога не ме осъди, заради Вярата ми. И към въпросите, чиито отговор продължавам да търся и до днес:
“Скъпи Седрик,
Щастлив съм да науча, че някой толкова отдаден е решил да поеме управлението на Международната автомобилна гора! Църквата изглежда прекрасно! Потвърдено, крушата не пада по далеч от дървото! Поздрави от звездното небе!
П.п. Какво се случи с онова момиче?”
Отдъхвам си, след десетилетия, защото в ръцете си държа доказателството, че не съм единствения срещнал Мишел, която изчезна, също толкова внезапно, колкото и се появи…
