Отиваш за концерт. Ама няма! Обаче навън е +25৹C и съм в Испания! Паеля, музей, автобус, палми. Приятелство в хостела, малко блясък, после танци.
Ако някой иска да ми повярва, но летището ми липсва!
О, Дуомо. Продавам душата си или поне частица, да ям италиански мекици, да съм чакала половин час и да възхвалявам великолепието ти!
Кафе-книжарница, книга за кончета на френски. Бира посред нощ, след непредвидени крачки.
Стачка, дъжд и madre mia!, не го заменям за нищо това приключение… скоро пак!
Гледам любимата ми китара и се чудя, в кой точно момент направих този избор. Вселената определено има чувство за хумор, защото две години бях влюбена в една идея, ухаеща на цитруси.
И неусетно се разплаквам. Липсваше ми това!
Чувам шума на океана през отворения прозорец. На хиляди километри съм от онзи град, който мразех повече, отколкото обичах. Толкова съм благодарна, че се махнах.
Все още съм сантиментална към вещите. В огледалото ме гледа ужасен минималист. Но поне нося любимите си рокли и поли, с кубинки. После обличам палто, понякога и зимно яке.
Нощите често са като втори дни. Колкото и да харесвам слънцето. Понякога пия витаминозни шотове преди закуска. Любимото ми хранене. После всичко е организиран хаос, ноти, музика, изкуство, звуци и светлинки.
Чувам името си и срещам чифт сини очи, които обожавам.
Време е за шоу и аз смятам да го гледам на метри зад сцената. Защото обожавам живота си!
Стара ловджийска песен:
Скъпа моя,
Когато отпиваш от напитка с карамел, спомни си за ябълковата градина
За всичката обич, радост и смях през онази проклета година
През знойното лято, ах колко горещо
Как търсихме близост, как търсихме нещо
И, когато излее се дъжд през този октомври
Спомни си за деня, падаше се вторник
Откъсната роза, прощални слова
Опразнени рафтове и самота
Мирише на есен в края на Април
Не мога да сбъркам познатия дим
Не спрях да се връщам под кестена цъфнал
Потръпвам, навярно настръхнал
Отиде си млада, все още дете
Не остана ми ни душа, ни сърце
Отнесе ги в Ада, в който нявга заедно ще гнием
Но сега е зима и чакат ме да пием
Милано!💙
Беше време отново да се видим! Въпреки стачките.
Да видиш великолепната Дуомо и денем и нощем! Да се разходиш по центъра, да се насладиш на картини, скулптури и керамика.
Да ядеш лазаня, да пиеш аперол и просеко, говорейки си с любим човек!
Да танцуваш след стотици души. Да видиш дъжда и лампичките… не е довиждане!
.jpg)
Наздраве! За:
разговорите, които спасяват
гласовите съобщения от днес и вчера
музиката
изкуството
лампичките край морето
шегите и съветите, които си даваме
шоколадът
това да готвиш, рисуваш и пишеш
петте липсващи парчета
картината, в която те намерих
пълната памет на телефона ми
факта, че дойде в моя град и приключихме
момичетата > момчетата
Италия и Испания
плажа, библиотеката и лятото!
Днес ще си говорим за книга, която си е от онези романтичните, обаче е 5/5 за мен!
“Високо в небето” ме спечели, защото става дума за хокей, а там и е слабо място, заради книгите на Фредрик Бакман!
Та имаме хокейна звезда, помощник-капитан Зандърс – богат, надменен, играч на терена и извън него, или поне това говори медийния му образ.
Съответно сблъсъка му със Стиви, една от стюардесите, които ще летят с отбора на Чикаго цял сезон, която е дива, устата и прекрасна няма как да не донесе купища емоции и на двамата.
Ви и Зи обаче борят демони, всеки своите – и двамата имат лица, които пазят за любимите си хора(и животни).
Обожавам динамиката между двамата. Лиз Томфорд ни пренася през семейните среди, какво е да си под светлината на прожекторите, какво е да се чувстваш не на място, каква е цената на славата, какво е да те изоставят най-близките ти хора…
Второстепенните герои са ми любими начело с отбора – Мадисън, който е капитанът и най-добрият приятел на Зандърс и Рио, за който има отделна книга.
В Стиви харесвам това, че е самостоятелна и се бори с пълно сърце за мечтите си.
Предимство лично за мен са и броимите секс сцени. Не се натрапваха, което беше глътка свеж въздух. Има толкова прекрасни фенфикшъни, които летят из интернет, спрямо романтични книги, чисто порно и нула история или герои.
“Високо в небето” е изключение и много се радвам, че започнах да чета тази поредица.
До скоро!
