Здравейте!
Това е финалната част на това зимно приключение започнало с една песен. Надявам
се, искрено да ви е харесала историята! Тази част я посвещавам на всички
мечтатели и творци! Давайте! ♥
Весела
Коледа!
5.2.
Дейвис
В
последните години, винаги работя около празниците. Първо вземах задължителните
стажове през двете ми години в университета. После се преместих в Аляска и
започнах да вземам смени на Коледа и Нова година, за да припечеля допълнителни
пари, за да си плащам наема на апартамента, който наистина харесвах. Намира се
на петия и последен етаж в една от тези стари кооперации, които не биха те
грабнали с нищо, ако ги гледаш отвън. Само, че да гледам света отвън е в пъти
по-лошо.
- Ден
седми – гласът ми звучи странно в празния апартамент.
Свикнал
съм да се оправям сам, но винаги ми се е искало да си имам другарче. Затова и
толкова обичам работата в Събуей, цялата шумотевица, динамика, летящи поръчки,
деца, искащи по пет соса и спечелените бисквитки.
Направих
си грешни заключения и определено не трябваше да каня Конър да живее при мен. И
изобщо да му споменавам, колко всъщност го харесвам, още от първия
момент, когато го видях на касата, държащ скицник в едната си ръка. Хелън ми
вярва безотказно и се съгласи да наема двете колежанчета, за да смогнем да се
справим по празниците. И нещата си вървяха чудесно. Докато просто не рискувах в
деня на снежната буря.
Човек
разсъждава различно в такива моменти. Казва си, че така и така може бурята да
ни затрупа, нека просто си кажем нещата, които са ни на сърце.
- Хей,
Конър, имаш ли минутка? – той беше огледал масите и беше кимнал.
Махнах
на Рос да ни покрие и го поведох към задната част, където се преобличахме,
оставяхме си нещата и Хелън понякога плачеше, когато се скарваха със съпруга си
за глупости.
- Добре
ли си, Дейвис? – Конър не беше първият човек, който ми задаваше този въпрос
през този ден.
-
Да – прекарах пръсти през косата си, но веднага прибрах ръката си. Сега или
никога, Дейвис! – Мислех си, дали би искал да се преместиш при мен? – не изчаках
отговора му и продължих развълнувано. – И двамата с Мади имате нужда от
пространство, всеки да твори в своята област, а и помагах, когато обзавеждаха
апартамента ви и знам, че не е достатъчен за двама души – усмихнах му се и
очаквах, ами честно казано очаквах да се хвърли да ме прегърне и да се съгласи.
Конър
се разсмя малко нервно и ми отказа.
- Ами,
благодаря ти… за поканата, Дейвис – стараеше се да е мил, но нямаше как да
пропусна факта, че ушите му почервеняха. – Ние се справяме, наистина. А и не
мога просто да оставя, Мади сама, знаеш момиче е и-
-
Харесвам те, Конър – просто го казах и той се ококори насреща ми. Трябваше да
му обясня преди да го изплаша, защото точно това не исках да направя. – Ти си
мил и определено имаш огромен талант, в рисуването и не само! Разбираме се
прекрасно, та ми се струва, че-
- И
аз те харесвам, Дейвис! Мисля че си страхотен приятел и съм ти благодарен за
всичко, която правиш за нас с Мади – не исках да намесваме момичето повече. Тя
е супер свястна, но се опитвах да признавам чувства.
-
Харесвам те, като повече от приятел, Конър – стиснах палци в юмруци, надявайки
се, че не съм оплескал нещата. Разбира се надеждата не се оправда.
-
Съжалявам Дейвис, аз не мога… не съм… - това ми беше достатъчно. Избутах го с рамо
и единствената ми цел беше да изляза навън. – Не, Дейвис, чакай… - не исках да
чуя извинението му и направих най-правилното нещо.
Избягах.
На
някакво повърхностно ниво си бях аз, поговорих с Мади и изпратих другото момиче
на топло, но вътрешно бях блокирал и замръзнал. Карах на усет и, когато се
изхвърчах в канавката и се забих в една огромна пряспа, единствената ми мисъл беше,
че бях достигнал успешно на север от сърцето.
Когато
се събудих, което не го очаквах, честно казано пред мен стоеше момче на моите
години. И Съдбата определено отново си правеше шега с мен, защото той
обезателно приличаше ужасно много на Мади.
- Ти
се събуди! Ще повикам сестра! – скочи от стола до леглото.
- Навън
има снежна буря, вероятно персонала има по-спешни случаи от мен – казвах проверявайки
тялото си за наранявания. Открих изкълчен крак и няколко натъртвания. – Междудругото
аз съм Дейвис, а ти да не би да си стажант?
-
Симон – той ми хвърли неопределен поглед и допълни. – Бурята приключи. До
Коледа остават осем, всъщност вече седем дена – каза и излезе от стаята.
Какво. По. Дяволите.
(Иле, БЛАГОДАРЯ ТИ!)
Изписаха
ме на следващата сутрин и ми препоръчаха си почивам и да не мърдам от вкъщи. Хелън
ми прати десетина сандвича, цветя и картичка, в която ми забраняваше повече да
правя подобни неща. Първият човек, който почука на вратата ми се оказа Бъкстън.
Разказа ми, че съм се запознал с брата на Мади в болницата и съм прекарал
четири дни там. Бил съм в интензивното отделение, докато ме отмразят. Бил съм
на границата.
- Конър
те измъкна оттам – каза ми Бък и отговори на пороя от въпроси преди да съм ги
задал. – Добре е, всички са добре. С Мади се редуваха през трите дни, после
Хелън ги повика в Събуей, защото, както знаеш,имаме липса на персонал по празниците. Кристин изкара с
настинка две пълни смени и също има нужда от почивка. А ти не си и помисляй да
излизаш от вкъщи поне до Коледа!
Исках
да изляза само, за да го подразня, но само при вида на снежинките настръхвах.
Симон
ми носи прясна храна всеки ден. Заговорихме се и той ми разказа, че с Мади са израснали
в приемни семейства. А аз му разказах за моите родители.
- Адвокати
са. Строги, но справедливи. Държаха на оценките ми, но не се държаха като
семейство. Местехме се от щат в щат, от дело към следващото. Записах право, за
да ги накарам да ми обърнат внимание. Макар че, всъщност исках да покажат
някаква емоция към мен. После нещата ескалираха, когато двамата поеха едно и също дело. От двете
страни. Напуснах Йейл, разкрих се пред себе си и света, и дойдох тук. Не е
голяма драма.
На
23-ти декември, Зоуи се появява с плик с пиле и кивита.
- Конър
ми каза, че ги харесваш – тя ми се усмихва топло.
Изненадвам се, че е запомнил
и изричам благодарност.
- След
час си заминавам към Монтана, искаш ли да ме изпратиш?
-
Ами… - искам да и откажа, но това си е чиста доза предизвикателство, затова и
се ухилилвам широко и и обещавам след половин час да я чакам на автогарата.
Закъснявам
с десет минути, а Зоуи успешно ми е организирала клопка, защото Конър тъкмо я
прегръща за довиждане. С гръб към мен е, но спортното синьо яке и шала на
райета му стоят изискано, докато аз се чувствам като полярна мечка, попаднала насред
пир в пустинята, защото с дебелото, черно, зимно яке изглеждам, облякъл чувал.
- Здравей
– казва Конър и оставя разстояние от около две крачки помежду ни.
-
Здрасти – отвръщам и облизвам напуканите си устни.
-
Как си? – пита той, а автобуса запалва.
-
Благодаря ти, че си ме измъкнал… - не довършвам, защото той отлично разбира.
Дистанцията е болезнена, но предпочитам да я запазя. Не искам съжалението му. –
Дойдох за да изпратя сестра ти – казвам твърдо и помахвам на Зоуи.
- Относно
онзи разговор, Дейвис--
- Весела Коледа, Конър! – обръщам му гръб и бавно се насочвам към апартамента ми.
По едно време един пикап се
изравнява с мен.
- Да
те метна, че с тази крачка, може да не се прибереш да Бъдни вечер – Бък отвория
вратата и аз се настанявам вътре.
В
празничната вечер Хелън и дъщерите и ми идват на гости. Заедно правим коледни
сладки и пием плодов пунш, безалкохолен. Управителката ме прегръща силно и мушва
една бисквитка в джоба ми.
- Чудесата
се случват на най-неочакваните места Дейвис! Например в стаята за почивки!
Весела Коледа! – тя ме целува по двете
бузи, а момичетата ми благодарят за рисунките на Конър, които го молех да ми рисува
от време на време и пазя, залепени по стените из целия апартамент.
Бръквам
в джоба си, изваждайки плика с бисквитката, но вътре има лист позната хартия.
Разгръщам рисунката, която мислех че съм изхвърлил от яд, но от листа ме гледа
бебе-костенурка, която стои на малък остров, а във водата плуват водни лилии.
От задната страна има букви.
Разчитам
ситния и извит почерк, който никога не бих сбъркал.
“Дейвис,
пиша това, надявайки се,
да се събудиш миг по-скоро. И когато го направиш, ще ти се накарам и, никога
няма съм на смяна, заедно теб. Защото и аз също те харесвам, ужасно много. И,
изобщо не бях готов, да е взаимно! Липсваш ми и те, моля за извинение!“
Конър
Натиквам
рисунката в джоба си и прибягвам, за да си взема якето. Глезенът ми пулсира, но
знам че не разполагам с много време. До Коледа остават четиридесет и седем
минути. Моля се Рос да ми вдигне телефона.
- Спешно
е! – казвам и той идва с мотора си след петнадесет минути.
-
Дължиш ми тонове бисквити! – той ми подхвърля ключовете. – Карай внимателно,
тъкмо си покрих застраховката!
-
Благодаря ти! – изкрещянвам, надвиквайки двигателя и потеглям към дома на Конър
и Мади. – Весела Коледа!
Шест
минути преди Коледа паркирам пред сградата.
Четири
минути преди настъпването на празника съм изкачил стъпалата до последния етаж и
понечвам да почукам, но врата се оказва отворена. Влизам внимателно и заобикалям
кухненския плот, където има две отворени консерви с боб и тиган с недоизяден
омлет. Спирам пред вратата на спалнята, защото там виждам гледка, която отново
стопля сърцето ми.
Конър
е кръстосал крака, а в скута му е лаптопа на приятелката му. Пръстите му
работят бързо и той си поема рязко дъх преди да спре да пише и се взира
напрегнато в екрана. После натиска последен бутон.
Две минути до Коледа, той
затваря лаптопа и завива момичето, заспало с работните си дрехи отдругата
страна на леглото.
- Весела
Коледа, Мади! – целува я по челото и едва тогава ме забелязва.
Прави
ми знак и аз се насочвам към кухненския плот. Конър идва след мен, хванал якето
си в ръка.
Аз
изваждам рисунката от джоба си и му я подавам. Той я поема без да отделя очи от
моите и преди някой от двама ни да прецака момента се навеждам към него и го целувам
по устните. Той отвръща на целувката ми, а навън забиват камбани.
Коледа
е.
КРАЙ
Благодаря Ви, че четете! ♥
До скоро!