Сърцати // ЕВРО 2021

 

Здравейте! Как сте?

Когато всичко стане пълна каша, футболът е спасение. Да живее Европейското! Три години без голям футболен форум си бяха мъчение. Но ЕВРО 2021 е тук!

Ще си говорим за групата на Смъртта, в която трябваше да сме ние. За билетите, които не си купих. И отново не си сбъднах мечтата да отида на Европейско, но след още 4 години току виж се сбъднала. За италианците, в които се влюбих, заради стила им на игра, не заради Манескин. Цялата експресивност и чувство, което влагат. За онзи мач между Дания и Финландия, който си мислех, че ще бъде пълна скука. За Кристиансен и обединения, футболен свят. За постъпката на капитана на датчаните, за това колко сърцато играха финландците и съжалявам, че не се класираха като някой от третите отбори.

За Германия и Хърватия, които се бореха със зъби и нокти. За осмина финалите с толкова много голове. За отпадането на Португалия от Белгия, малкият Азар е прекрасен! За германците и нагласеното лесно класиране на Англия. За таланта на Роналдо, за хъса на шахматистите, но и стратегията на Испания с подаванията, която проработва, мамка му! За тегавия мач на Италия, който измъкнаха в продълженията срещу Австрия. За чехите, които летят и за феноменалния гол на Патрик Ших! За вчерашният трилър между Франция и Швейцария, за факта, колко много мразя дузпите, защото са си чист късмет, а аз му нямам вяра. За Мпапе и Мюлер към съблекалнята. За радостта на Джака. Толкова много емоция, а тепърва предстоят ужасни мачове между любимите ми отбори и хич не ми се мисли!

Затова ще ходя да гледам последния осминафинал между Швеция и Украйна. За сините съм.

До скоро!

 

 

“Нощният цирк” – Ерин Моргънстърн // Ревю

 

Здравейте!

Днес ще ви разкажа за “Нощният цирк”, книга която много обичам, заради магията на думите.

Малко предистория – взех си я от Алеята на книгата във варна преди около 5 години. Прочетох я и много ми хареса, но после може би съм я дала на някого и се изгуби. До тази година, когато любимите ми хора ми хора ми я подариха. Прочетох я отново, в момент, в който само книгите помагат.

А всъщност историята е толкова увлекателна, защото всичко започва с един облог. Състезание, което се провежда много пъти през годините между възпитаниците на двама магьосници.

Тук арената е цирк. Но не какъв да е. Циркът на Мечтите е специален. Защото представленията започват по залез слънце и приключват с изгрева. Във всяка палатка има различен номер, акробати, гадател, различни артисти, събрани, по-точно дошли при мосю Лефевр, който е директорът на Le Cirque des Reves.

Двамата опоненти, които са избрани за предизвикателството са Силия и Марко. Илюзионистката, която премества шатрите от град в град и помощникът, който се грижи за целостта чрез Белия огън, който гори, запален в центъра на паважа. На двамата им отнема време да осъзнаят мащабите на играта, а дотогава всеки създава магия в различните палатки.

Освен тези герои имаме и кръга от петте човека, стоящи зад замисъла на цирка. Те също водят своите битки, опитвайки се да разберат своята истина.

Любими образи са ми близнаците Уиджит и Попет. Тя вижда в бъдещето, а той разказва истории. И двамата са важни за изхода от предизвикателството. А също и бейли, който на пръв поглед е само едно обикновено момче, погълнато от магията, която е цирка. Мечтател. Като много други, но и специален.

Защото в история пропита с магия, един мечтател би я разбрал най-добре! Препоръчвам ви книгата на Ерин Моргънстърн, защото ще намерите късче истина и надежда из страниците и. Заслужавате го, приятели!

Ще завърша с любим мой цитат:

До скоро!

Change of plan - >

До човека, който ми каза да бъда по-спонтанна. Почти заминах със следващия влак, днес. 

Обаче, обстоятелства и хора.

Стоя си зад твърдението, че е по-добре да имаш 10 плана, 9 от които ще се развалят, а последният ще се промени, отколкото да стоиш пред сивотата на неизвестното.

Има планове, от които не си доволен. И после ставаш още по-недоволен. Ама все пак намираш нещо, позитивно, мечта или идея, за която да се хванеш.

Има и такива, независещи от теб, за които просто научаваш и те боли. Може би е по-добре, че се е случило, знанието е дошло в точно този момент. Можеш да изплачеш болката и да продължиш.

Разбира се, има и планове, които не очакваш. Предизвикват ги обикновено телефонните обаждания, защото все още сме в тази романтични души, които си звъним, с близките ни хора.

Мога да планирам. Не водя планери, но мога да измисля до детайли нещо за след 9 месеца. Но понякога не мога да си планирам и следващия ден. Зависи. А и плановете се променят.

Така че, грабете от щастието, когато ви навести и не мислете за утре. Защото имаме само сега. Всичко останало е вече минало. :)

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 5 ФИНАЛ

 

Отварям очи и първото нещо, което фокусирам е Виктория, която ми се усмихва. Обхождам я от горе до долу и пак се връщам към усмивката и. Виктория, която е жива и здрава.

- Ей сега се връщам – прошепва ми, така че само аз да я чуя и се обръща с гръб.

Разтърквам очите си и се оглеждам. Намирам се във флаето, виждам инструментите на групата и китарата на басистката, която е подпряна на един стол до краката ми.

- Донесете и моя триъгълник! – казва Барбара. – Обещавам, че с него не мога да объркам ритъма – обръща се към Етан и подава палките за барабаните.

Какво се случва?

Иска ми се да изкрещя, но времето ми изтича. Томас излиза от кухнята с кексче в ръка.

- Олеле, тези кексчета са божествени-

Затичвам се към стълбището. Виждам Катерина и Виктория, които тъкмо се появяват на площадката на втория етаж и махват на групата долу. Но виждам и блясъка в очите на украинката, която престъпва към другото момиче. Вземам стъпалата по няколко, без да гледам къде стъпвам.

Единствената ми мисъл, е че трябва да стигна до Виктория.

Катерина протяга ръка към басистката и аз изкрещявам името и.

Изблъсквам Виктория към стаите и се озовавам срещу духа.

Ако очите ми можеха да говорят, щяха да крещят онези толкова трудни за произнасяни думи:

- Моля те! – обаче, не мога да кажа нищо, защото нямам останал въздух в дробовете ми.

Катерина ми се усмихва и мога да усетя с цялата си същност, че тази усмивка е искрена. Кимва ми с глава е ме блъска през парапета.

 

Ако не бях дух, вероятно щях да съм умрял. Не разбирам единствено защо трябва да боли толкова. Надигам се, но главата ми се замайва и пак лягам на каменния под.

- Дамиано – писък раздира тишината и звукът се връща.

Чувам гласове, но все още не мога да отворя очи и да се изправя срещу тях.

- Господи, жив е!

- Мамка му! Диша ли?

- Дамиано, отвори очи! – този глас преминава в рев и усещам сълзи, които се стичат по лицето ми. – Моля те, моля те, моля те!

Това е достатъчно.

Виждам разтревожените лица на Томас и Етан и Виктория, която хлипа над мен.

- Добре ли си? – питам я. Тя се хвърля на врата ми и ме прегръща.

- Жив си! - аз също я прегръщам. – Божичко, жив си!

Минават минути или часове, не съм сигурен и ние просто стоим така. Отдъхвам си, защото тя също е добре. Ужасно уплашена, но не е пострадала…

- Дамиано? – Томас се обръща към мен. – Какво си спомняш? Да извикаме ли спешна помощ?

- Аз… - не знам какво да отговоря на този въпрос. Огледах се за останалите, но сме само аз и групата. – Не си спомням какво точно се случи, преди падането. Но съм добре, знам кои сте.

- Вик отиде да донесе китарата ти и ти се втурна да и помогнеш да я намери – Етан ме гледа сериозно, а аз му кимвам в отговор. А момичето, се отлепя от мен, но продължава да държи ръцете ми.

- Ти се спъна и после… - тя подсмърква – падна.

- О – успявам да кажа. Това не съвпада със спомените, които скоростно се завръщат в съзнанието ми.

- Хайде да си тръгнем – казва Виктория и стисва пръстите ми лекичко, за да привлече вниманието ми. Очите ми срещат нейните и си казвам, че сега е момента да прокарам ръка през нейната. Само че, стисвам китката и. – Ела с нас! – предлага ми.

А, аз я пускам, защото това не може да се случва. Отпускам се назад и знам, че мога да потъна в пода, съвсем мъничко, така че дрехите ми да го прикриват. Само, че удрям главата си.

- Мисля, че все пак трябва да извикаме лекар – Етан поглежда към Томас и Виктория.

- Аз, имам нужда малко да остана сам – казвам и се изправям на крака. Затичвам се към стълбището.

- Внимателно! – чувам Томас и все пак се хващам за парапета.

Нахлувам в спалнята на Барбара, а после и в тази на Джион. Но те са празни. После ми хрумва да мина през една стена, но напразно се блъкам в нея. След третия опит, чувам глас зад себе си.

- Мисля че вратата е малко по надясно – обръщам се и зяпвам. Барбара стои на около половин метър от земята и е почти прозрачна.

- Какво се случи? – питам я.

- Ти използва своя шанс. Както и всеки от нас.

- Какво искаш да кажеш?

- О, Дамиано – Джион се появява от стената и минава през мен. Усещам странно трептене, а тялото ми си остава същото, докато неговото е също толкова прозрачно, колкото и на французойката. – Вече няма проклятие, поне за теб. – гледам го невярващо и той се плесва по челото, но ръката му преминава и се появява зад гърба му. – Хм, това можехме ли го преди? – не мога да намеря каквито и да е думи в речника си, защото някакси свързвам парчетата от пъзела, само че това не може да е истина… - Нека Барб да ти го обясни, тя винаги се справя най-добре с тези неща.

- Проклятие има– Само, че то не важи за теб. Онзи миг, който си си пожелал, беше прекъснат, когато спаси Виктория. А, Катерина обърна нещата, като те бутна. И понеже загина ти, всъщност си върна предишното аз – на устните и цъфва щастлива усмивка. – Имаш да живееш живот, Дамиано!

Хващам главата си с ръце.

- Искаш да кажеш, че аз… аз съм човек?

- Да, глупчо – Джион отново минава през мен.

- Ами, Катерина? – поглеждам Барбара, а тя ми се усмихва тъжно.

- Това си беше нейният избор – след, което се завърта и се гмурва към стаята си.

- Чакай! Това означава, че тя няма да може да се освободи!

- Често правим жертви, когато обичаме – Джион прелита над мен и ме оставя сам.

CR

Колената ми се подгъват и сядам на пода. Заплаквам истински за първи път от много, много време и усещам сълзите по кожата си.

Така ме открива Виктория, която просто сяда до мен и ме прегръща.

- Хайде да си лягаме – повежда ме надолу, а аз се оставям да ме води.

- Не мисля, че ще мога да заспя някога, но когато докосвам чаршафите и потъвам в дълбок сън.

Сънувам зелена гора, сред която се разхождам, а слънцето прониква през короните на дърветата.

 

Когато се събуждам, минава обяд и моля Томас и Етан за услуга, докато са на пазар в града. Виктория остава с мен, за да почистим и съберем багажите. Нямам какво да взема, освен онези песни, написани на листи в кабинета ми. Събирам ги на купчинка и затварям вратата на стаята ми.

- Хей, готов ли си? – пита ме момичето, когато излизам във флаето, което е пълно с чанти и куфари. – О, само това ли е? – торбата в ръката ми. Ами китарата?

- Тя е развалена – не искам да я лъжа, но искам да я оставя на Барбара. – Пък и ще станем много басисти – тя се разсмива. – Имаш ли нужда от помощ?

- Не, всичко е прибрано, кексчетата са на масата в кухнята. Дано собственика да ги хареса! Чакаме само момчетата – и в този момент Етан и

Томас се появяват, всеки носейки по две сандъчета с пръст в ръцете си.

- Дамиано, сигурен ли си, че собственичката ще се зарадва на тези цветя? – пита Етан.

- Тези ще цъфнат чак през зимата! – допълва Томас.

- Аз си мислех, че е мъж – басистката се обръща към мен.

- Те са семейство – казвам и вземам багажа от ръцете на Виктория. – Мисля, че таксито ни е отвън.

Групата бързо се организира и започват да изнасят куфарите.

Когато целият, багаж е натоварен, заключвам металната врата и заравям ключа в една от саксиите в градината. Настанявам се до Виктория и колата потегля. Преди да изгубя къщата от поглед ми се струва, че от един прозорец на последния етаж, виждам някакво движение. Но може би е просто вятъра…

- Към следващото приключение! – казва Томас!

- Какво ще кажете за Исландия, никога не сме били там? – пита Етан. – А и Виктория ще ни превежда!
- Аз знам датски!

- Е, не са ли сходни?

- Има само един начин да разберем – включвам се и всички се разсмиваме.

 

 

КРАЙ

 

Здравейте!

Щастлива съм, с тази история, чиито край не бях предвидила от самото начало, както обикновено се случва, когато пиша.

Наистина се надявам да ви е хареса!

Очаквайте още мои творения скоро!

Черешов пай + Life update

Здравейте! Как сте?

Надявам се, че имате прекрасен уикенд, а аз смятам да ви разкажа малко как протичат моите дни.

Но първо, нека се съобразим със заглавието – ще ви дам рецептата за черешов пай, който направих три пъти за две седмици и се получи! Та, когато едно нещо работи, го действаш до откат, а и… супер вкусен е!

Необходими продукти:

3 яйца

1 чаша захар

3 бр. ванилия

80-100 гр. масло

3-4 супени лъжици кисело мляко

една ч.л. сода бикарбонат + оцет

брашно – около 200 гр.

череши – една шепа или колкото ви душа иска

Начин на приготвяне:

Първо, много важно пускате си фурната да загрее на макс.

Аз работя по мързеливия начин, без миксер. С вилица разбърквам яйцата със захарта и ванилията. Много бъркане, бройте до 246 примерно. Стопявам маслото на микровълнова, може и на котлон, ваша воля и го добавям. Содата я разреждам с оцет, става реакция, бам и нея. После киселото мляко, винаги ми се намира някое из хладилника, което е надъното, така че ми върши чудесна работа.  И накрая прибавям брашното, така да стане рядко тесто, но все пак тесто и да не ви лепне много на пръстите.

После следва касапския процес, така де приготвянето на черешите. Моите нерви стигат да обезкостилча една, стабилна шепа, но ако ви харесва с повече, давайте! Добавяте ги към сместа и бъркате финално.

Опъвате хартия за печене върху тавата, все пак не ви се занимава да търкате тава после и изсипвате сместа и я разстилате.

Намаляте фурната на 180 градуса и оставате пая вътре. Пече се към 35-45 минути, като можете да го проверите дали е готов с помощта на клечка за зъби!

Ако нямате череши, предполагам че и други плодове като ябълки и круши, биха ви свършили работа. Видът не е като на Мастършеф ястие, а по-скоро е като кекса на баба, но пък е ужасно вкусен!

Ще се радвам, ако някой ми пробва рецептата да ми драсне после да каже как му се е получило!

Та, какво друго? Я, ами че Елит излезе в петък! Честно казано нямам търпение да изгледам сезона, но искам да ви разкажа малко за късите истории. Тук можете да прочетете за първата, която ми хареса най-много от четирите. Втората пък – за Надя и Гусман най-малко ми допадна.

Третата – за Андер, Омар и Алекси, беше най-тежката и имаше два много силни момента, особено, при положение че ставаше дума за смъртта. Андер си ми е любим, заради характера си.  

В последната – тази за Карла и Саму – ами беше сладка, не мога да го отрека! Самуел си ми е любимец още от началото, но връзката му с маркизата беше… ами нямаше бъдеще, колкото и на него да му се искаше. И все пак опитаха и беше много миличко! От новия сезон очаквам много драма, готини песни и емоция, каквато имаше в последните два сезона!

Рагнарок също е сериал, чиито втори сезон съм изгледала наполовина. И страшно много ми харесва! Летвата е вдигната в този сезон и ми харесва дори още повече от първи. Появата на нови герои и приоритети, сякаш това е цялостната картинка, защото в сезон 1 силите тепърва се оформяха! И си знаех за Локи! Още от началото! Ще ви разкажа малко повече за норвежката продукция на Нетфликс, в някой друг пост, обещавам!

Европейското си тече и днес започват финалните мачове от груповата фаза! Италианците са новата ми любов, играят прекрасно, също симпатизирам и на чехите. Ще бъде много интересно и ще има много рев в преките сблъсъци, знам си го!

МАНЕСКИН! Ами, да натиснах си капслока, ама и с право! Защото определено тази група си е новата ми страст, така де, нали, ако някой случайно не е разбрал! :D Те ще ходят по разни фестивали, а на мен ми се очертава работно лято.

Майко мила, ами онова клипче от снощи, когато Дамиано спаси Вик, от един скутер, който щеше да я блъсне! После защо пиша истории??

        Ако ви се чете, тук имам one shot, а тук цяла история, чиято финална част ще напиша тези дни!

Ами, следващите дни ми се очертават лятната ваканция, буквално! Так че ще ги използвам на макс! Ще си изгледам епизодите на сериалите, ще гледам мачовете, ще излизам, ще чета книги и най-вече ще пиша!

До скоро, amigos!

Беше удоволствие!

П.п. снимка от купона снощи! Love ‘em!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 4

 

Всичко потъва в мрак. И после отварям очи и фокусирам пода, който се люлее. Вдигам глава и погледа ми засича руси коси, а нещо червено се стича към мен. Пръстите ми се потапят в течността, която е лепкава и студена. Оглеждам дланите си и отскачам, изправяйки се на крака.

Ако не бях дух щях да съм повърнал. Чувам ужасяващ звук и нещо тежко полита и се приземява с трясъка центъра на помещението. Пиано.

- Те изчезват, Барбара! – казва познат писклив глас и се озъртам нагоре, виждайки Джион който лети надолу.

- Може би така е по-добре за тях – думите на французойката са почти като шепот. Та стои в единия ъгъл, вдясно от мен. По стената зад нея се виждат пукнатини.

Премигвам няколко пъти и се стрелвам към Виктория. На крачка съм от нея, протегнал окървавените си ръце, но тя просто не е там. Озъртам се объркано, но не виждам и никой от момчетата. Затова пък Катерина лежи,  в началото на стълбището, а зад нея стената липсва. Последните слънчеви лъчи се промъкват през дупката с човешки размери.

- Дали е добре? – Джион и аз прелитам към нея. – Искам да кажа, дали е жива! – той се изпречва на пътя ми.

- Веднага се махнете оттам! - крещи Барбара, но ярката светлина ме заслепява и някаква сила ме натиска към пода, опитвайки се да ме зарине в камъка.

(I saved this picture some days ago and I cant find it again, so credit to the artist)

- Мислиш, че след като си виновен за всичко това, ще имаш шанс за щастие? – Катерина се разсмива и този смях стърже по тъпанчетата ми. – Мислиш, че ще ти го позволя? – Тъмни сенки ме удрят през лицето. – След като съсипа живота ми? – Тя се спуска към мен, събрала целия мрак от всички нощи.

Ноктите и могат да извадят очите ми, но съумявам да се претърколя на една страна и да ги измъкна.

- Ти я блъсна! – крещя в отговор. – Къде са те? – оглеждам флаето, като избягвам кинжалите летящи към мен. Сякаш са направени от чист мрак, защото с всеки, който се забива, независимо къде, в къщата става по-тъмно.

- Дамиано – чувам името си и се завъртам с надежда, но виждам само Барбара, която поема ръката на Джион и се изправя. – Тук сме само ние. Ти изпя тон, който ни изхвърли и ни прехвърли тук.

- Къде е това, тук? – питам я, а Катерина успява да забие кинжал в крака ми и изревавам от болка.

- Мястото е същото, но сме само духовете-

- И трябва да победим мрака – довършва Джион. – преди да е паднала нощта.

- Не разбирам! – казвам, а болката е толкова силна и над очите ми запчват да се спускат черни петна.

Мисля си, за всичките години, прекарани тук, за гостите ни, които дойдоха тук и не ни отхвърлиха. Защото не са първите, които идват, но бяха първите, които останаха. Мисля си за очите на Виктория, които блестяха толкова ярки след онзи танц.

И събирам сили да отворя очи.

Катерина стои надвесена над мен и е толкова ужасяваща, защото не мога да различа нищо човешко в нея.

- Дамиано – този път е Джион. – Направи каквото е нужно! И помни, ще имаш само един шанс!

След, което Катерина протяга ръка и докосва бузата ми. Очаквам пръстите и да са студени, но усещам топлина. Която ме изгаря изцяло.

 

Имало едно време, което обичало да пее по улиците на Рим.

То посрещнало един изгрев и си пожелало, този момент никога да не приключва.

По същото време, само че далеч на изток, едно момиче си пожелало да умре, пеейки любимата си песен.

Друго момче си пожелало всички, да бъдат толкова самотни, колкото то.

А друго момиче си пожелало нощта да продължи, докато слънцето не изгрее от запад.

 

Първото нещо, което усещам е гласа, който иска да излезе от гърлото ми. И запявам.

Думите идват сами в съзнанието ми, макар че никога не съм ги навързвал по този начин. Но песента се излива, толкова сладка и жива!

Изпълва празните пространства и кара въздуха да вибрира.

Толкова е хубаво!

Не съм се чувствал толкова пълен от…

Звук.

Не е глас. А нота. После още една. И още една. Пианото свири. Макар, че няма никой пред него.

И после глас. По-висок. И толкова мелодичен. Красив глас, който, абче ме заглушава. Затова запявам още по-силно, но този път една от хилядите песни, които съм написал през тези години. Усещам натиск в главата ми, сякаш някой се опитва да ме пренастрои. Но, се съсредоточавам и  отпускам гласа си.

- Трябва да ме победиш! – изпято е нежно, като милувка. Но, достига до мен.

Виждам Джион, който се е превърнал в черна сянка, обсипана със сребро. Мярвам собственото си отражение, в един кинжал, който се е близо до крака ми и е опръскан с кръв. Черна сянка, със няколко ситни, почти незабележими златни точици.

CR

Насочвам песента си срещу него, но той събира нотите и всички гласни букви и оформя щит, около себе си. Песента продължава да се лее от тялото му.

- Трябва да ме победиш, а после да победиш и нея – казва той и запраща нежната мелодия към мен. Тя се сблъсква с шума в главата ми и губя равновесие. Виждам, че няколко от златните точици загасват.

- Как – питам себе си, но шумът става още по-оглушителен. Главата ми ще се пръсне и пеенето ми става фалшиво. – Млъкни! – опитвам се да си поема въздух и да успокоя съзнанието си.

Ушите ми кървят, заради шума, който замъглява и зрението ми. Докосвам кръвта и там, където тя се опира в ръката ми, кожата ми връща нормалния си цвят, а самата течност изсветлява.

Докато песента ми се опитва да пробие щита нещо, преминава през накъсаните ми мисли, които се борят със звука и огъня в мен. Не е идея, а мимолетен спомен, от времето, когато бях човек.

 

- Искаш ли да опиташ? – подавам китарата на червенокоската.

- Не искам да се излагам – тя са засмива и прикрива усмивката си с ръце.

Хващам ръката и и оглеждам дългите и, изящни пръсти.

- Тези ръце са създадени за музикант – казвам без да свалям поглед от лицето и.

- Искам ли да ти кажа една тайна? – пита и се навежда към мен. Опира устни до ухото ми и прошепва. – Понякога се упражнявам на старото пиано на баба.

- Марлена! – някой я извиква по име…

 

И споменът изчезва, също толкова внезапно, колкото и се е появил. Но аз знам какво трябва да направя. Поемам си дълбоко дъх, прекъсвайки накъсаните ми опити за песен и запявам с ясен глас и насочвам цялата ми останала енергия към бялото пиано.

Песента на Джион секва и музикалният инструмент се разпада на малки, сребърни снежинки, които успокояват болката в главата ми.

Търся с очи, Барбара. Защото тя ми каза, че ще имам един шанс и не искам да го пропилея.

Една чисто черна сянка, се отделя и скрива дупката в стената, от която почти е изгряла нощта.

- А сега, какво? – питам я.

- Всички ни е страх от смъртта – отвръща тя. – Дори и нея – казва сочейки ме с пръст.

- Катерина е в мен? – въпросът е глупав, защото истината е, че го знаех през цялото време, докато пеех.

Посягам и вдигам стъкления кинжал, но той е разпада в ръцете ми на малки парченца мрак, които литват из цялата стая. Едно от тях се доближава до Барбара и ръката и се превръща в сноп светлина.

Cr

- Знаеш какво да направиш! – изпява тя. – Побързай!

Отварям шепата си и виждам кръвта, която се стича по кожата ми. Вдигам ръката си, към лицето ми и я усещам тежка, като олово.

- Благодаря – казвам на Барбара, която лекичко ми кимва. След, което забивам късчето тъмнина в бузата си.

А Барбара избухва в сноп светлина.

 

 

Край на четвърта част!

 

Очаквайте финала много скоро!

Надявам се да ви харесва, историята!

Можете да ми споделите мнение тук или в коментарите!
До скоро!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 3

 

Част 2

 

Духовете не сънуват. Да сънуваш е привилегия, която имат само хората, поне докато са живи. После просто се връщаш към спомените си. Преживяваш отново добрите и лошите моменти, като страничен наблюдател, без да можеш да им влияеш или променяш, както понякога става в сънищата.

В главата ми изплува онзи изгрев над Рим. Посрещнах го сред група непознати, които до края на нощта, можех да наричам приятели. Имаше тайна организация, за посрещане на изгрева в Колизеума. Научих случайно, от едно момиче, което танцуваше, около мен, докато пеех на един площад. Тя остана за няколко песни, след което се наведе и пусна нещо в шапката, която лежеше на паветата. Мислех си, че ми е оставила банкнота, но намерих сгъната бележка с координати.

Бях изморен, но бях и любопитен. Те ме отведоха до малка уличка срещу най-известната забележителност в Рим. Седнах на една щайга, до кофите за боклук и си затананиках мелодия. Слънцето почти беше залязло и си мислех, че това е някаква шега, когато чух стъпки и момичето влезе в уличката и ми се усмихна. Лицето и беше цялото, обсипано с лунички, а рижавите и къдрици летяха на всички посоки. Тя ме поведе към Колизеума, като отказа да отговори на въпросите, които безуспешно опитвах да и задам, правейки ми знак да мълча. Преведе ме през редица бодливи храсти и вече си мислех, че ще ми направи нещо лошо, когато излязохме на светло.

Бяхме насред Стадиона. И в Центъра му имаше групичка хора, които бяха постелили одеала и кърпи и си говореха развеселено. Запознах се с всички, като не запомних никое от имената, защото бях прекалено въодушевен. Предложиха ми да остана, стига да обещая, че каквото се случи през тази нощ ще си остане на същото място.

Разбира се, че се съгласих. И си изкарах превъзходно. Всеки разказваше по нещо за себе си, а след втората бира не можех да преценя кое е истина и кое измислица. Червенокоската се смееше на шегите ми и описа на другите енергията, която влагах в песните. Никой не поиска да попея и може би, тогава бях благодарен за това.

С настъпването на изгрева, странната групичка започна да се разотива. А бях, от последните, които останаха. Гледах небето, което се обагряше в розово и оранжево и си пожелах времето да спре.

По-късно през деня песните не ми се получаваха. Високите тонове излизаха пискливо, докато ниските бяха твърде дрезгави. Отдадох го на липсата на сън и умората, която започнах да усещам все по-силно по обяд.

Не изчаках, слънцето да залезе, както правех обикновено, а просто прибрах нещата си в раницата и тръгнах към вкъщи. Не ми се качваше на автобус, затова реших, че просто ще повървя. Краката ми се преплитаха и кривях. Преминаващ автомобил ми изсвири с клаксона си, защото бях излязъл почти на платното. Изправих се и се дръпнах към вътрешността на тротоара. Гърбът ми допря желязна ограда. Дишах учестено и зрението беше замъглено.

Виждах цветни петна и после само тъмнина.

Докато не се събудих в проклетата къща.

(Cr)

Премигвам и фиксирам Барбара, която се е надвесила над мен.

- Тук ли спа? – пита ме без да мърда устни, навик който знае, че ненавиждам.

- Да – отвръщам и и развъртам врата си, който се е схванал.

- Писал ли си нещо скоро? – в погледа и чета любопитство, но има и още нещо, което не мога да разчета.

- Снощи – отговарям, обаче се сещам, че това е лъжа, защото снощи слушах онзи албум и танцувах с Виктория… - всъщност, беше предната вечер.

- Разбирам – казва тя и най-сетне се отделя от мен. Слънчевата светлина от прозореца, огрява лицето ми и примигвам раздразнен. Барбара оглежда грамафона. – Май е развален – повдига иглата и се опитва и я поставя отново.

- Дай да видя – изправям се на крака и се плъзвам до масичката.

Отварям го и възкликвам. Защото съм сигурен, че вътре беше онази плоча.

- Имаше… - Барбара ме гледа с големи очи. – Тя… ти ли я изкара? – питам я.

- Дамиано, ти отвори грамофона пред мен, току що. И двамата сме съгласни, че е празен нали?

Преди да и отговоря виждам Томас и Етан, които са облечени с бели ризи  и изглеждат още сънени.

- Добро утро! – изчуруликва от трапезарията Джион, който държи сгъната на четири палачинка, в ръката си и отхапва големи хапки от нея. – Как спахте? – погледът му преминава през всички, но се спира върху мен.

- Чудесно – отвръщам.

- Сладко-сладко - отвръща Томас. А, Етан прави път на Виктория, която ги допълва с дългата си риза и къси панталонки под нея. На главата си, носи сламена шапка, покриваща очите и.

- Нали искате да репетираме, следобеда! – казва им. – За да се случи това, трябва да се върнем до тук, а градчето е много чаровно, както забелязахме на отиване – тя поглежда Етан и той махна неопределено.

- И трябваше да станем с изгрева? – продължава басиста.

- Слънцето изгря преди цели два часа – контрира го тя. – Ако сте готови, нека да тръгваме! – Виктория се усмихва на Барбара, която и отвръща с усмивка и се обръща към Джион. – Сладко от къпини, мед и шоколадови мъфини – изрежда.

- Да, Господи! – момчетата се засмиват. – Благодаря ви, много!

- До скоро! – тя му подава юмрук и чуква своя в нейния.

- Приятно изкарване! – пожелавам им, точно когато тя минава покрай мен.

- Благодаря, Дамиано – отвръща ми Етан.

Оставаме отново тримата и Джион нарушава тишината, която настъпва.

- Време е за репетиция, група! Пу, аз няма да будя Катерина! – казва и се обръща към стълбището. Обаче изпищява, защото тя стои точно зад него.

- Будна съм, ангелче! – той си поема дъх и плюе през рамо. – Спах, превъзходно и съм готова да създавам музика.

Вървя последен в колоната и си опитвам да си внуша, че деня не е започнал толкова зле.

 

Нямам желание да споря с Катерина, затова в следващите часове свирим в нейния извратен ритъм, с изключение с балада, с която загряхме.

Нашите гости се прибират в ранния следобед и питат дали имаме нещо против да репетират във флаето, защото на вън е доста жежко. Разбира се, че нямаме и се събираме на въображаем обяд, в който Барбара измива чиниите, Катерина си пили ноктите, а Джион подрежда безценните продукти, които са му донесли.

- Това ухае, превъзходно! – той размахва бурканче с гъст конфитюр и се опитва да го навре в носа ми. – Опитай!

- Ще се въздържа! – отвръщам, нямам настроение да опитвам харна, от която така или иначе нямам нужда.

- Дай на мен! – казва Катерина и измъква бурканчето от пръстите му.

Днес е изненадващо мила, което е твърде нетипично за нея. Поклащам глава, а Барбара ме стрелва с поглед. Знам какво ми казва той. “ Трябва да си даваме шансове, всички сме в това положение! ” Само, че след онази случка с целувката не искам да давам повече шансове на украинката. При положение, че използва всеки удобен момент да ни дразни…

- Хей, хора! – чувам гласа на Томас. – Можете ли да дойдете за момент?

Правя път на Катерина, която на изхода от кухнята спира и се обръща към мен.

- Захарче, не трябва да забравяш, че ние ще си останем тук, а те ще си тръгнат в един или друг момент – погледа и се впива в мен. След, което ми се усмихва злобно и излиза от стаята.

Първото нещо, което попада в ръцете ми е картонена опаковка, която смачквам ядно. Не трябва да допускам емоциите да вземат връх. Оставам боклука на плота, но ми се струва някак познат. Разгъвам го и съм сигурен, че това е част от обложката на онази плоча. Излизам разярен, но се натъквам на Виктория.

- Хей, имаш ли минутка – пита ме тя и ръката и хваща моята, като ме дръпва обратно в кухнята. – Исках да се извиня за държането ми днес, не биваше да те игнорирам по този начин…

- Мисля, че си го заслужих – отвръщам и и се засмивам.

- Ами, може би – на устните и цъфва усмивка и след секунда чувам звънкия и смях.

- Приятели? – питам и разтварям ръце, защото съм сигурен, че аз съм този, който се нуждае от прегръдка повече, в този момент.

- Приятели – косата и ухае на люляк и през съзнанието ми преминава образа на момичето с луничките, чиито пълфюм беше нежен и с аромат на лавандула. – Да вървим, мисля че ще е добре да се пробваш да посвириш с нас.

 

(Cr)

Китарата ми се отдава, макар че тази на Виктория е електрическа. Всъщност и тримата, заедно с Джион и Барбара се пробваме. Фнацузойката се справя доста по-добре с барабаните на Етан.

- Хей, ако си донеса триъгълника – мога да се включа към вас. – Мисля, че ще ви допълвам! – смее се тя.

- О, аз може да си донеса пианото! – казва Джион и всички избухват в смях. – Или може да се качим горе.

- Дамиано – обръщам се към Виктория, която изрича името ми с някаква, особена нежност или може би така ми се струва. – Ти също свириш на китара, нали?

- Да, ами, аз мога да я сваля-

- Аз ще я взема! - включва се Катерина, която ни наблюдава от втория етаж, след което махва към Виктория. – Искаш ли да видиш как Джион си е подредил мъфините?

Басиската се засмива и качва по стълбите.

- Донесете и моя триъгълник! – казва им Барбара. – Обещавам, че с него не мога да объркам ритъма, казва тя на Етан и му подава палките за барабаните.

- Олеле, тези кексчета са божествени! – казва Томас, облизвайки пръстите си, идвайки от кухнята. – Нали не е проблем, че ги пробвах? – обръща се въпросително към Джион.

Щвейцарецът побелява и го приближавам, страхувайки се да не вземе да изчезне пред гостите ни.

- Дамиано – очите му са огромни. – Кексчетата бяха в кухнята!

Знам, колко пази храната си, но си мисля че няма причина да не я сподели с останалите, при положение, че се вижда колко ги харесва.

- Джион това е просто-

В този момент чувам писък и съзнанието ми опитва да обработи случващото се.

Защото Виктория лети от втория етаж и пада на пода. Чувам звука от чупенето на кости. Разпознавам го, защото съм си чупил пръст като дете.

Катерина отиде горе с нея…

Всичко потъва в мрак.

 

 

 Край на ТРЕТА част!

 

Ами, изненадани сте, предполагам?

Здравейте! Нещата стават малко по-dark, но обещавам, че скоро ще прочетете следващата част и може и да се оправят!

Hasta Pronto!

Elite – Guzmán Caye Rebe & малко за сезон 3

 

Здравейте! Искам малко да си поговорим за Elite, защото преди час и нещо изгледах първия специален епизод от общо четири предвидени такива, преди излизането на новия сезон в петък.

Но първо искам малко да кажа няколко неща за сезон 3, тъй като не съм го коментирала. Беше готино, че епизодите носеха имената на героите. Ребе, Гузман и Кайеттана имаха важна роля. Любовната драма беше силна между Саму и Карла и Ребека се чувстваше използвана. Кайе и Поло пък ми бяха любимци и тя го защити.

Лу беше образа на сезона според мен. Тя изгуби всичко, а там се бореше за бъдещето си, съревновавайки се с Надя. Накрая изградиха прекрасно приятелство. Макар, че Гузман винаги им беше болна тема. Защото и двете го обичаха. Разбира се в неговата глава винаги беше Марина, но за това ще говорим някой друг път.

           Четири бонус епизода, разделение също на части. За да видим какво се случва с нашите любимци, преди новите ученици до пристигнат в Las Encinas.

В първият се срещат Гузман и Кайе в новия дом на Ребека. Оказва се, обаче че майка и не е загърбила миналите си навици и след скандални кексчета те намират огромно количество наркотици. Само че, не са единствените, които ги търсят.

Оказват се в толкова трагично-комична ситуация, защото хората отвън имат оръжия и не са шега работа. Тримата имат различно мислене, но все пак успяват да стигнат до решение, екстравагантно, драматично и да се спасят. Мале, горда съм със себе си, че успях да се сетя за плана, но си признавам че имаше една сцена, която я приех буквално и не бях сигурна дали нещото се случи.

Това епизодче беше истинско удоволствие и нямам търпение след изпита да изгледам следващото!

До скоро, amigos!

"Проклятието" // Måneskin (Eurovison 2021) ∙ Story – Част 2

 Част 1

(CR)

Нямам търпение за следващия ден, което не е обичайното състояние на един дух, над който тегне проклятие. И все пак още с първите слънчеви лъчи се чувствам готов на всичко, дори да се сблъскам лице в лице, отново с Катерина.

Първият ни сблъсък беше преди точно седемнадесет седмици. Имаше гръмотевична буря и къщата се тресеше от пороя. Нещо ме спираше и не можех да навържа думите в ред, а да не говорим за цяла песен. Тогава излязох от моят кабинет взел решението да събудя Барбара или Джион. Но се натъкнах на Катерина, която беше излязла навън.

Светкавиците я осветяваха, а тя беше цялата мокра, но това не я спираше да стои стъпила в пръстта в двора. Вратата на къщата зееше широко отворена, а аз не можех да помръдна. Защото през всичките тези години, никой от нас не беше успявал да излизе навън.

Да, бяхме опитвали, разбира се. Сам бях разбрал границите на проклятието по трудния начин. Първият път, когато прекрачих прага на къщата беше, веднага след като се събудих. Беше инстинктивно. И припаднах, заради силната болка, която прониза гърлото ми. Бях изгубил гласа си. Не можех да говоря в следващите десет дни. След онази, първа нощ, опитах да напусна къщата още четири пъти. Докато изгубих способността си да пея. Можех да шепна, след което и да говоря. Имах песните и звуците в главата си, но гласа ми отказваше. В началото на третия месец от моето пребиваване, в един ден в началото на август, в къщата пристигна Барбара. След половин година пристигна и Джион.

Установихме, че всички сме прокълнати и никой не може да напусне това място или да пее. А именно пеенето ни свързваше, защото в миналите си животи, всеки от нас живееше с него.

Разбирахме се добре и свикнахме да живеем заедно. Докато една вечер, когато имаше пълнолуние и луната блестеше толкова силно, че дебелите завеси не вършеха никаква работа, в къщата стъпи и Катерина.

Всеки от нас беше опитвал да излезе, като всеки път губеше съзнание и гласа си за определен период от време. И винаги се връщаше в къщата с гръм и трясък, през входната врата.

Затова, когато видях Катерина през онази нощ, не знаех дали да се отдръпна или да и извикам. Знаех, че всеки момент тя ще се стовари вътре и ще има нужда от помощ.

Само че минутите минаваха и тя продължаваше да стои навън.

- Не е ли удивително – каза тя с глас, който сякаш не беше нейния и се обърна с лице към мен.

След което бавно се приближи към мен. Чувствах краката си залепнали за камъка. Тя се изравни с мен и повдигна главата ми. Притворих очи, защото излъчваше някакво странно сияние, което ме заслепяваше. Катерина докосна бузата ми с нокът и усетих ужасен студ. След, което просто повдигна главата ми и ме целуна.

(Cr.)

Трябваше ми повече от година, за да си възстановя спомените от онази нощ. Тя се беше опитала да ме издърпа навън, а аз се съпротивлявах, защото усещах, че губя частица от себе си с всяко движение.

Катерина ме избягваше от този ден и аз също гледах да не влизам в пряк контакт с нея.

Барбара и Джион разбраха за нейната способност да излиза, което я направи още по-отдръпната. Не ми харесва идеята, че тя е по-различна от нас. Които сме достатъчно различни…

- Някой се е събудил рано днес – казва ми Джион, който върви с един тиган в ръка и подхвърля няколко яйца във въздуха.

- Те, станаха ли вече? – питам го аз, като примигвам, за да се съсредоточа върху днешния ден.

- Да, даже закусиха – той се усмихва щастливо и тигана полита и съдържанието на му се разтича по пода. – И Вик, питаше за теб.

- Така ли? – не мога да скрия любопитството си и си спечелвам пронизващ поглед, след който усмивката му помръква.

- Попита, дали би искал да попееш и да се пробваш за вокалист в тяхната група – въздъхвам и той съчуствително ме потупва по рамото. – Името им е нещо свързано с лунната светлина. Колко подходящо-

- Господа – прекъсва го Барбара. – Мисля, че имаме репетиция, точно… сега. – казва и се завърта на високите си токчета и поема към втория етаж.

- По-добре да вървим – махвам на къдрокоското по посока към стълбището.

Разбрали сме се, да се опитаме да си създадем нещо като група поне за пред новодошлите. Швейцарецът свири на пиано, а аз се справям с китарата. Барбара е била соло-вокал, обаче е съпричастна и, когато се събираме в спалнята на Джион, която е огромна и доста добре осветена, тя ни се усмихва широко и ни показва триъгълника в ръката си!

- Да започваме! – казва и лекичко го удря с пръчицата.

- Доста е грубо, да започнете без дори, да сте ми съобщили, че ще си създавате група – Катерина влиза в стаята и не си прави труда да стъпва по пода, а лети на около половин метър от него, а в ръката си държи дайре.

- Не сме искали да те засегнем… - подема Джион, в момента, в който аз изстрелвам първите си наистина изпълнени с гняв думи към нея след онази нощ.

- Не, че ти някога искаш да правим нещо заедно! Всъщност някой може ли да назове случай, когато не си се отделяла да скитосваш или да си дала предложение, което да засяга някой друг освен собствената ти персона? – млъквам и я поглеждам с яд.

- Не е моя вината, че вие не можете да излезете, дори и в двора – казва преспокойно и издрънчава с дайрето си. Бесен съм, защото всички сме в това положение и няма никакво право да говори за вина, при положение, че може да си стои  по цяла нощ в гората, около къщата.

Отварям уста, но Джион засвирва на пианото и тримата се обръщаме към него.

- Гостите ни, свирят прекрасно. Нека да се опитаме, да ги сме поне на една десета, толкова успешни, колкото тях. – той плъзга пръстите си по пианото и кимва на Барбара. – Ти си.

 

Целият ден преминава в свирене. Нямаме други сериозни спречквания, отнасящи се до самите нас. Единственият проблем е, че имаме различни разбирания музиката и звученето и. Барбара и Джион предпочитат баладите, аз си падам по рока, а Катерина се опитва да се наложи с някакви бързи преминавания между високи и ниски звуци и твърде крещяща музика.

- Почивка – обявява Барбара и тримата и хвърляме развеселени погледи. – Вечеря, слънцето почти залезе – натъртва и внимателно оставя своя музикален инструмент на един скрин, а от най-долното чекмедже изважда бутилка червено вино.

- Хей, това са си моите запаси! – протестира Джион, знаейки за зависимостта на французойката към тази напитка.

- Ще ми е нужна за вечерята – отвръща тя невъзмотимо тръгва към вратата водеща към коридора и стълбите. Швейцарецът я следва с подскоци.

- Е, не беше толкова зле – казвам и се обръщам към Катерина, която не казва нищо, а просто полита към тавана, който е нейното владение.

Слизам и почти преминавам през шантавото ми семейство, което се е спряло пред трапезарията на първия етаж.

- Здравей, Дамиано! – поздравява ме Етан.

- Решихме, тази вечер ние да сготвим – казва  Томас, който сервира чинии, които ухаят божествено.

- Намерихме паста и доматено пюре, а момчетата винаги си носят пармезан на прах – продължава Виктория, която разсипва ястието в съдовете. – надяваме се, че не е проблем. Можем да оправим сметките още тази вечер или, когато си тръгваме? – пита тя, като гледа мен.

- Ами, не е нужно да се случи днес. Всъщност, ако искате утре може да отскочите до градчето и да понапазарите…

- С удоволствие! – тя ми се усмихва широко и прави знак към подредената маса. – Заповядайте на вечеря!

Оказва се, че и те са фенове на рока, също като мен. А за щастие къщата е препълнена с плочи и имаме истински грамофон, който е малко прашасал, защото не сме го ползвали от известно време, но тази вечер влиза отново в употреба. Местим се в антрето и започва истински празник.

Барбара и Джион се оттеглят след края на първата плоча, който е избрана от Томас. След, което е ред на Етан и той пуска доста тежък рок на, който четиримата танцуваме като бесни. От много време не съм се забавлявал така. И през този час съм наистина щастлив.

- Мой ред е! – казва Виктория.

- Ох, нали утре искаш да разглеждаме града! – отговаря и Етан.

- Ще имаме целия ден!
- Целия преди обед. Нали трябва и да репетираме! – контрира Томас.

- Ами лягайте си тогава, деца такива! – тя се разсмива и се свива, защото те я наобикалят и започват да я гъделичкат.

- Лека нощ, дами! – казва Етан и ни се покланя театрално, а аз се изкисквам.

- Събуди ми, ако ти досажда – прошепва ми Томас и кимва към Виктория, която им е обърнала гръб и се е вложила цялото си внимание върху купчините плочи по пода, избирайки коя да пусне.

- Избра ли си? – питам я и клякам до нея.

- Мисля, че да – тя се обръща с блеснали очи към мен, държаща в ръцете си плоча, чиито заглавие успешно скрива.

- Нека чуем – подканям я аз и тя наглася грамофона.

Зазвучава класическа китара, след което рок, примесен с кънтри. Насочвам въображаем пистолет във въздуха и започвам да танцувам.

Тъкмо свиквам напълно си ритъма, когато тя спира грамофона и изважда нова плоча, която е отделила преди това. В тази музика се усещат доста ударните инструменти. Не минава много време преди, тя отново да смени ритъма. Двамата стоим седнали един до друг, до масичката и попиваме нотите.

В един момент Виктория, спира грамофона и се обръща към мен.

- Не мога да избера нищо, извинявай – казва и преди да имам шанс да и кажа, че няма нужда от извинение, защото аз имам цели седмици, в които не мога да реша какво ми се слуша, тя добавя – може би е от самата мен.

- Мисля си, че това е напълно нормално – тя се усмихва леко и прибира кичур коса зад ухото си. – Позволи ми аз да ти пусна нещо.

- Разбира се, тя се отмества и се изправя, за да се разтегне, защото се е схванала.

Поглеждам купчинката на пода, и я разравям, защото търся конкретна плоча. Не съм я слушал, откакто намерих грамофона. Беше пъхната в него и си изплаках очите, примирявайки се със ситуацията, в която се намирах. Най-сетне я виждам. Обложката е захабена и не се чете почти нищо. Но плочата е здрава и скоро в огромното антре зазвучава нежна балада на италиански.

- Тази песен… – очите на Виктория се напълват със сълзи.

- Да танцуваме? – подавам и ръка и тя я поема и аз я прегръщам през кръста.

- Красив е – казва и знам, че говори за гласа, който пее за свободата да обичаш.

- Затвори очи – прошепвам в ухото и тя и, тя ме поглежда вдигайки вежди.

- Ужасна съм в тези неща… - шепти в отговор.

- Моля те, Вики! – и тя го прави. – А сега, искам да стъпиш върху моите стъпала. Точно така, не се тревожи. – допирам буза до нейната.

След това, внимателно се повдигам на пръсти, след което политам, завъртайки се в кръг.

- Все едно летим! – възкликва тя.

- Музиката действа така – отвръщам и.

В края на песента се спускам и краката и докосват пода.

- Беше вълшебно! – казва, отваряйки очите си, които са по-ярки от звезди.

Мога да се наведа и да я целуна. И знам, че тя ще ми отвърне.

Но тази дума ме пронизва. Проклятията наистина са вълшебни, но се случват. И, аз съм прокълнат.

- За мен беше удоволствие – виждам разочарованието в очите и, което бързо се смесва със срам. Не искам да се чувства зле, заради постъпката ми. - Време е за сън - правя крачка назад и целувам ръката и.

- Лека нощ, Дамиано – улавям дрезгавостта в гласа и, а тя просто ми се усмихва, отново и отива към спалнята си.

Никога името ми не е звучало толкова истинско, откакто започна тази история. И това е първото разкритие, от което ме заболява наистина силно.

 

 

Край на втора част!

 

 

         Здравейте, приятели!

        Отлично знам накъде върви тази история и искрено се надявам да ви харесва! (Можете да ми оставите мнение в коментарите или да ми пишете на лично съобщение, за мен е важно)!

         Имате ли идея как ще се развият нещата? ^^

 

До скоро!

 

 

Credit for this amazing art!