Багажът и го нямаше. Това я притесни в първите няколко секунди, колкото да си припомни че кредитната и карта се намира в джоба на шортите и, които пък бяха на пода на бунгалото.
– Тръгваш ли? – попита Рики, когато тя се върна вътре.
Надяваше се да прозвучи като въпрос, а не като покана за раздяла, макар че и двамата щяха да напуснат острова по някое време.
– Затвори ли вратата, снощи? – попита момичето, опипвайки джобовете на шортите си.
– Всичко наред ли е? – момчето срещу нея не искаше да си признае, че всъщност не беше и вече беше убеден, че има поредица от ухапвания по голото си тяло.
Брад беше прав. Тропиците не са за всеки, макар че Рики беше прекарал двадесет и две годишния си живот в Сидни. В сутрини като тези му липсваше мъжа разбил сърцето му. А Елис, която вече беше напълно облечена и беше готова да му каже сбогом.
– Алоха! – каза момичето, което Рики нямаше да види повече в живота си и си тръгна също толкова сигурно както и тропическата буря, която беше започнала преди две денонощия беше довела в бунгалото на момчето.
Елис, която изобщо не се казваше Елис пое по плажа, огрян от пресните слънчеви лъчи. Някога беше опаковала живота си в два куфара. Единият остана на някъде из багажното отделение на Международното летище, обслужващо Сан Хуан и региона. Явно на вторият му беше писано да остане в Парадета, заедно с късче от душата и.
Няма коментари:
Публикуване на коментар