вторник, 1 октомври 2024 г.

"Джен и статуята-призрак" {Вещица в Тобърхил}

                

            – Мамка му, писна ми! – внезапно двуетажния ми дом се окъпва в светлина от десетките свещи, които съм оставила във всяка от стаите. – Искаш да играем? О, давай тогава!


(Cr: tumblr)

Зарязвам книгата, която чета, като подпъхвам края на ръчно тъкания килим между страниците, за да отбележа мястото, където съм стигнала. Краката ми изтръпват от рязката смяна на позицията ми, но аз вече вървя към входната врата. Отваряйки я ме лъхва студен есенен вятър, но вдишвам през носа и усещам аромат на мащерка.

По бялата ми тениска има няколко петна, от пръст – на път за работа стъпих в прясно изкопан гроб, от кал – едно момче изсипа лопатката си, върху латето на майка си, което тъкмо бях сервирала, та се наложи с Роз да се поблъскаме още зад бара, докато приготвя новата напитка и не на последно място такова с цвят на кръв. Което, всъщност е от кетчуп, защото бях жестоко изблъскана, докато си хапвах сандвича в банята, преди да се изкъпя. 

Не усещам кога е започнало да ръми. Стигам до центъра на градчето, в което живея от началото на лятото и хвърлям гневен поглед към каменната статуя на основателя му. Николас де Вейн е насочил револвер към облаците, комично, при положение, че е загинал от случайно изстрелян куршум от уж празното му любимо оръжие. 

– Какво искаш? – питам камъка, но отговорът идва някъде зад гърба ми.

– Оооооооооо, скъпа Дженевииииииииииив! Времееее е да се присъединиииииш!

Подпирам се на лопатата, която грабнах в бързината. Отлично знам какво следва оттук нататък и затова и цял ден игнорирам всички привидения, опитващи се да привлекат вниманието ми. Една лелка, даже си поръча кафе и Роз се смя безшумно, докато подавах чашата в празното пространство. Свети Херавим, добре че тогава в кафето нямаше много хора, само една група студенти, играещи Ди ен Ди, на масата в ъгловата ниша. Следях с интерес как се развива историята им, описващи дракони, магьосници и герои, готови да се жертват в името на успешната мисия.

– Дженевиииииииив! – привидението, бивш основател на Тобърхил се взира в мен. 

– Джен! – казвам и преминавам право през привидението, чиито очни ябълки още малко ще изкочат от призрачните му очни кухини ми се озъбва. 

Аз пропускам да му се усмихна обратно.

– Няма да участвам! Без мен! Пас! – завъртам се на пети и тръгвам обратно към обитаваната къща, в обитавания град, който съм решила да превърна в дом. 

Уличното осветление изгасва след мен, но само едно мигване предизвиква избухване на кратер от зелен гас, който после заблестява и осветява пътя ми. 

Ако някой си мисли, че тъмнината може да уплаши вещица в първия ден на октомври, жестоко е сгрешил. И какъвто и малоумен сценарий да е измислен този път, не смятам повече да губя повече близки или напълно непознати смъртни. Аут съм, вещицата ще прави добри дела тази есен и, ако Роз и цветните и карти таро са прави и в следващата…



Край…

или начало?


Благодаря, че ме четете! <3


Няма коментари:

Публикуване на коментар