"Момичето, което мразеше Манчестър"

           

           Чувам стичащи се капки вода. И някак си се успокоявам. Каквото и да се случи оттук нататък изпълнила съм целта си. 

Някой грубо маха превръзката от лицето ми и виждам самотна светлина, която изгаря очите ми. Подушвам въздуха, за да потвърдя подозренията си. Намирам се някъде под земята. Дишам шумно, защото не ми достига кислород, след като адреналинът е напуснал тялото ми.

– Манчестър гори – чувам ясно думите, произнесени с отчетлив британски акцент от мъж нахлупил шапка върху лицето си, чиято възраст не мога да определя. Възможно е да е на моите години или два пъти на по-толкова. 

Той се приближава към мен. Не се старае да скрие лицето си. А и аз нямам много какво да направя. 

– Защо? – пита ме, а аз потръпвам. Студено ми е и съм гладна. Последно ядох преди два изгрева. Макар че не знам дали ще доживея до вторият!

– Града ли мразиш или хората? – продължава той, докато обикаля в полукръг около мен. Гърбът ми опира до студената каменна стена. Не правя опити да избягам, нито да отговоря. 

Истината е, че винаги съм ненавиждала Манчестър. С цялото си сърце, още от много малка. Относно хората, не съм видяла нищо хубаво. 

– Ами той? – мъжът с шапката ми подхвърля къс хартия, който и двамата наблюдаваме как бавно се спуска на земята. 

Оказва се стара фотография, която познавам отлично. Момичето на нея съм самата аз. А момчето е един от най-прекрасните хора, които познавам, отнет ми отново от този проклет град! 

Усещам порив за повръщане, но от устата ми излиза само жлъчка. И тогава идва смеха. Да, луда съм. Поне така казват, тези, които си мислят, че ме познават. Малко са онези, които наистина могат да се похвалят с това! Мразя Манчестър с цялата си душа! 

И това е една от причините, поради, които взех това решение. Защото тази нощ градът гори и виновникът съм аз. 

Смея се с глас, диво и без страх. Защото вече преминах през най-лошото. Какво повече може да ми се случи? Да умра в тази забравена от Бога дупка? Ще бъда просто поредният труп, който ще изплува някъде по Мърси. Никой няма да ме търси! Това не би трябвало да ме натъжава, но въпреки това усещам сълзи, които се стичат по бузите ми. 

Мъжът се приближава до мен. Мирише на уиски и това вече ме ядосва. Но единственото нещо, което правя след като усещам кръвта отново да тече във вените ми, след като той прерязва въжетата, с които са вързани китките ми е да се опитам да срещна очите му. 

– Защо? – изграчвам, когато той ми обръща гръб и започва да се губи в тъмнината.

Разбира се, отговор не получавам, затова си давам цяла минута, за да се успокоя достатъчно, за да напусна тази дупка. Явно Съдбата ми е предопределила значима роля в този Вселенски театър. 

Краката ми летят към светлината в края на тунела. Каква красива метафора! Не лош край, нали?

Ma mi fai sentire vivo

Ogni volta che respiro

Il tuo sapore è l'eco del mio dolore

Ma se mi fai sentire vivo

Ogni volta che respiro

Fino a rendermi uno schiavo

Di un ricordo che è un passato