На един балон разстояние

 

- Ще ти разкажа нещо – Лу въздъхва. Не си пада по моите истории, но след като аз съм детегледачката днес ще ме изслуша. – Бях с точно две години по-малък от теб.

- Точно с две години? Сигурно е било паметен ден, щом го помниш. – казва и скръства ръце пред себе си. Косата му се е наелектризирала от дъжда, но продължава да стиска изгасналата цигара между пръстите си.

-  Да, може би бъркам. Бил съм по-малък, баба ти вече ме беше хванала да пуша. – той виновно навежда брадичка, съвсем леко. Не иска да се предаде, но и се страхува, че ще го издам. – Тогава, още си оставахме бележки. Знаеш както майка ти напомня за пералнята. Така и баба ти ни оставяше бележки.

- Истинска бележка? – Лу повдига недоверчиво вежда, когато кимвам. Че кой използва хартия, когато има JSASI. – мой ред е да повдигна вежда. Всеки е чувал за Just Smile And Say It – приложението, което заема функцията на всичките приложения в телефона ви. Само че, например аз, не го използвам. Предпочитам старите социални мрежи. А по мое време пращахме писма… - Е? Какво пишеше на бележката?

- Всъщност нищо важно. Списък за пазаруване – мляко, 6 яйца, майонеза… - подсмихвам се, виждам че отново губи интерес, не че има избор де. – Та, връщам се аз от училище. Изпитвали са ме по химия, а аз изобщо не я харесвах.

- Каква ирония – отвръща Лу. – А по цял ден работиш с химикали.

Донякъде е прав, но детските партита не се лесна работа. Както и пълненето на балоните с хелий и рисуването им преди това. Но си обичам работата. Кара ме да се чувствам жив.

- И си казах, че ще се полегна само за малко. И, познай. Заспивам! – драматично описвам дъга с ръце.

- И? – Възцарилата се тишина не се харесва на племенника ми.

- Кран.

- Кран?

- Да, кран.

- Какъв кран?

- Кранът на студената вода в кухнята. Течеше. Ако го завиеш до край. И точно това съм направил. Събудих се, след блажен сън, след близо три часа. Кухнята бавно се превръщаше в басейн.

- Да бе – Лу не ми вярва, но на лицето му е цъфнала усмивка.

- И аз това си казах. Съответно, бърсах, търках и разбира се, баба ти се прибра, докато бях в процес.

- Скара ли ти се?

- Каза ми, че едва не припаднала като ме видяла с парцала да търкам пода.

- Хм – Лу прави заключение и оставя цигарата в пепелника.

- Добро момче, искаш ли балонче? – питам го, но той вече е влязъл в къщата.

Затварям вратата на терасата и си спомням колко се смя сестра ми, когато мама и го разказваше на вечеря. Беше хубава вечер.

- Лоренцо остави това за теб – казва Марчела, подавайки ми сгънат на четири лист, когато я прегръщам за довиждане. Аз съм единственият в семейството, който все още нарича сина и с прякора от детството му.

Дъждът е спрял, но нощта е хладка за средата на април. Отварям листа, очаквайки да видя някоя от “неуспешните” скици на Лу.  Само че хартията е почти изцяло запълнена с черно. Вижда се края на един кран, който бълва вода. А в единия ъгъл едно момче лети, хванало конец, вързан за балон. Племенникът ми определено има талант.

Усмихвам се, а в Милано отново завалява дъжд.  И слава богу, защото и очите ми потичат.

 

КРАЙ

 

 АВторски текст!!

 

АН – заспивам

Тони – бележка

Алекс – кран

 

Анекдот, комедия

 

 

Благодаря!

“Пустинно цвете” – за куража на едно момиче от Сомалия

 

Здравейте! Днес ще ви разкажа за една книга, която грабнах на Летище София, защото ми предстоеше пътуване и нямах нищо за четене. Изборът ми беше между розови романи и трилъри и “Пустинно цвете”, определено привлече вниманието ми.

Историята на сомалийско момиче, което бяга от номадския си начин на живот и семейството си, минава през много трудности, после лицето и се появява на кориците на най-известните списания, а днес защитава правата на жените към ООН.

Романът, абсолютно истински има тежка тематика. Нещата, които преживява Уерис, са непонятни за нас, но в Африка “ритуали”, като този, на който е подложена като дете се случват и до днес.

Книгата ме разтърси и ме накара да си помисля, каква късметлийка съм, че съм родена в България. Въпреки всичко.

Но “Пустинно цвете” е книга за смелостта, за това да не се предаваш и да се бориш за мечтите си! Да вървиш и един ден да пристигнеш, където трябва да бъдеш.

До скоро!

“Тръпка” от Али Рейнълдс // Ревю

 

Здравейте! Как сте?

Днес ще ви разкажа за най-добрия трилър, който прочетох в близко време. “Тръпка” от Али Рейнълдс ни пренася във Френските Алпи, където се срещаме с група сноубордисти, били приятелри преди десет години.

Тогава са цяла група, които изкарват няколко месеца заедно, изпълненени с тренировки, предизвикателства и лични битки. Всичко завършва с изчезването на един от тях. И нищо вече не е същото.

Десет години по-късно, по мистериозна покана петимата герои се събират, отново. Тайните ще бъдат разкрити. И някой дебне в сенките. Призрак от миналото или гузната съвест на всеки един?

Още, когато видях корицата на Тръпка, знаех че ще прочета тази книга и, че ще ми хареса. Имам слабост към книги свързани едновременно със сняг и спорт. Действието се развива на два фронта – преди и сега. Динамичен и увлекателен изказ, бавно, но сигурно нагазваме все по-навътре в снега и правим все по-неочаквани скокове по рампата.

Харесвам Мила, от чиято гледна точка върви историята. Симпатизирам по някакъв начин и на останалите герои. Наистина добра книга, която ви препоръчвам. Оценка: 5/5

До скоро, приятели! Четете, а хубавите книги ще ви намерят сами! 

Being Grateful

 

Здравейте! Как сте?

3 години след като Ева написа този пост, който днес си прочетох сe замислих за нещата, за които съм благодарна. Защото, наистина, доста неща имам напоследък за вършене – последна година в университета, връзки, търсене, намиране и т.н.

А имам цял списък, с неща и най-вече хора, които съм толкова щастлива, че ги имам в живота си!

·        Семейството ми! ♥

·        Приятелите ми, които ми дават толкова много любов и подкрепа, винаги!

·        Момичето и момчето, които създадоха настолна игра, специално за мен!

·        Ти, който си абсолютно специален

·        Гласовите съобщения, всяка седмица

·        Колежките от университета, с които не се виждаме често се подкрепяме

·        Писмата

·        Историите

·        Хората, готови за приключения и вино

·        Италия с теб

·        Пържено пиле и пюре

·        Музика и език

·        Вдъхновение посред нощ, идеи за фенфикшън

·        Споделени мисли и идеи

·        Нов балсам за коса

·        Хубави книги

·        Усмивки и прегръдки ♥

 

До скоро!

По италиански!

 

Италия! Влюбваш се в нея… още преди да усетиш лимоните, преди да видиш зеленината на върха на стъклените сгради, преди да спреш да послушаш музиката и песента на уличния музикант, който един ден ще пробие на световната сцена. Всъщност ти трябва съвсем малко, може би да стъпиш на твърда земя и да погледнеш знамето, гордо веещо се от някой покрив и да чуеш италианска реч.

А, когато процесът е финализиран, ами карай го по италиански!

Говори! Езикът е толкова красив, мелодичен и така нататък до залеза и отвъд. А и една горда нация не признава английския, сиреч световния език. Ще откриеш хора, които го говорят по-добре от теб самия, но ще срещнеш и такива, които ще се опитат да ти помогнат чрез родни слова. И това прави приключението още по-прекрасно.

Поискай помощ – било то за посоката, нужда от сешоар или каквото ти хрумне. Културата влияе, възпитанието – също. Ще получиш помощ. Плюс история как един дядо учтиво ми обясни, че автобуса не спира на моята спирка, без да съм питала.

Стил, darling. Анцузите са удобни, но риза и сако/палто – класика. Червило и широка усмивка. Не прекалено вдигната глава, но с поглед към пицата, така де, целта.

Храна за душата. Изкуството. Навсякъде, по всяко време. Никога няма да съм видяла достатъчно, но пък ще съм усетила…

Италия е като мечтаната целувка, която се случва само в главите ни – достатъчна, но необходима, възможно по-често.

Ciao!

"... ако ти се говори, тук съм"

 

Отварям очи и знам, че няма смисъл да се опитвам да заспя.

Излизам от топлото легло и отварям балконската врата. Виждам светлините на пристанището и казиното. Монте Карло е толкова красив през деня и толкова магичен през нощта. Чувам преминаващите автомобили, но ми липсват определени звуци. Сама съм.

- Гледката е прекрасна – чувам глас вдясно и се обгръщам към съседния балкон. Момче с черни къдрици и топли очи ми се усмихва. Изглежда на моята възраст или с някоя година по-малък или по-голям. – Марти – представя ми се.

Казвам името си. И после нещо в него ме кара да отворя сърцето си и да му разкажа, за някои от демоните. За онази вечер и за борбата с любими книги. Беше си същински бой. А аз бях толкова засрамена. За човека, в който бях толкова влюбена, с месеци. За целувката ни, толкова нежна… за нощта в дома му, в леглото му, когато просто заспахме прегърнати. И за погледа му, когато си тръгвах. Разбиращ? Съчувстващ?

- Така и не разбрах… – усмихвам се на Марти.

- Животът е пълен със загадки, чиито отговор не ни е писано да научим – той вдига чашата си за наздраве и аз отпивам от просекото. Има вкус на пролет, далеч от целия лукс тук.

- Как успяваш да се държиш? – питам го и това го разсмива.

- Изобщо не съм толкова силен, скъпа. Мога да се разпадна, но гледам да си подбирам хората. Разбираш ли?

Разбирам.

И после му разказвам за едно звездно момче и всичко някак си си идва на мястото.

Събуждам се по светло, в леглото си, без да имам спомен как съм стигнала до него. На масата ме чака рум сървиз, който съм убедена, че Марти е платил. Хапвам безумно вкусни неща, стягам багажа си и се насочвам към изхода. Завъртам се покрай рецепцията, но в крайна сметка се отказвам. Нещо, вътрешно ми казва, че няма да открия Марти тук.

Затова благодаря на портиера, който ми отваря вратата и излизам навън.

Април е.

 

 

 

КРАЙ

*Авторски текст*